Софийското уравнение

В продължение на едно десетилетие желанието за членство в НАТО разделяше българското общество. В продължение на едно десетилетие обществото търсеше визия за своята сигурност и за мястото си в света. Днес периодът на “НАТО-колебание” е вече история. Парламентарните политически сили са декларирали членството в пакта за свой външнополитически приоритет. Общественото мнение подкрепя курса на присъединяване към алианса. Правителството прави видими усилия да приема необходимите закони и да реализира необходимите промени, които трябва да държат вратите към Брюксел отворени. Въпросът е дали всичко това ще е достатъчно да гарантира покана през ноември. Въпросът е готова ли е България да защити своето желание за членство, ако сегашната благоприятна конюнктура се промени и на страната се наложи да взема трудни решения.

Проблемът вече не е в това, че България иска да стане член на НАТО, проблемът е в това, че в контекста на македонската криза и растящ социален песимизъм страната ни не може да си позволи да остане извън aлианса.

Отхвърлянето на България в Прага може да има драматични последствия върху политическата ни система и да вкара в обществения ни живот партии, фигури и идеи, които винаги сме мислили като останали в миналото.

В края на април премиерът Симеон Сакскобургготски отива на посещение във Вашингтон. Той заминава за САЩ като магическата фигура, която само за два месеца преобърна политическия живот в България и спечели доверието на българското общество. Но той заминава и като лидер на правителство, което за по-малко от триста дни загуби половината от политическата си подкрепа. Той идва от страна, в която думата криза от години е на първа страница на вестниците. Посещението на премиера може да се окаже моментът на истина за българското членство в пакта. Във Вашингтон той ще бъде питан за всичко - за военната реформа, за корупция, за контрол върху търговията с оръжие, за гражданския контрол върху армията... Именно в рамките на това посещение правителството ще трябва да отговори и на въпроса колко стабилна е демокрацията в България и какъв е потенциалът на страната да бъде реален съюзник на НАТО.
Посещението на премиера е предизвикателство не само за правителството. В България има консенсус за НАТО, но всяка от политическите сили трябва да плати политическа цена, за да превърне този консенсус в ефикасна национална политика.

СДС като Отело

Това, че СДС е яростен привърженик на влизането на България в пакта, не е новина. В продължение на цяло десетилетие СДС беше този, който превърна членството в НАТО в своя кауза. Ако правителството на Костов не беше подкрепило алианса по времето на кризата в Косово, днес България нямаше на какво да се надява. Но новата реалност е, че един успех на България в Прага ще е преди всичко успех на правителството и на президента-социалист. Прага ще легитимира и БСП, и НДСВ като проатлантически политически сили и ще превърне в абсурдни много от критиките на опозицията. Успех на България в Прага ще консолидира сегашното правителство.
Така че за СДС въпросът не е дали подкрепя присъединяването към НАТО, а дали е готов да подкрепи договор между България и НАТО, подписан от Симеон Сакскобургготски и Георги Първанов. Това е въпрос, на който опозицията трябва да даде ясен отговор. В психологически план за СДС това е по-трудно, отколкото за Отело да кумува на сватбата на Яго и Дездемона.

Правителството и Ирак

Проблемът на правителството е друг. При акция на антитерористичната коалиция срещу Ирак правителството не само трябва да окаже подкрепа на съюзниците, но и да мобилизира обществото. Позицията на неутрален съюзник е губеща за България. В личен план това ще противопостави премиера на някои от неговите приятели в арабския свят и ще направи невъзможна българската утопия за равноотдалеченост. През следващите месеци правителството ще трябва да предприеме мерки, които пряко ще засегнат интересите на мощни икономически групировки, повечето от които представени в парламентарното мнозинство. Това в особена сила важи за компаниите, търгуващи със специално производство.

БСП и полковниците

БСП също трябва да плати своята цена за членството на България в НАТО. И тази цена може да включва появата на политическа партия по-наляво от социалистите. Съкращаването на висши офицери пряко засяга една от най-монолитните групи, подкрепящи БСП. Дори и на последните парламентарни избори БСП щеше да спечели, ако в изборите участваха само офицерите от армията и полицията. Пътят към НАТО няма да стимулира отношенията с Русия. А участието в антииракска коалиция ще е трудно решение за партията и за президента. Поканата за България в Прага на практика ще значи рязко намаляване на кариерните възможности на много свързани с БСП офицери в армията и службите за сигурност.

ДПС и “националния капитал”

ДПС като че ли не е изправено пред тежки дилеми. Но това е на пръв поглед. Не е тайна, че ДПС прояви трогателен интерес към съдбата на изгонените от страната Чорни и Ершов. Поканата в Прага предполага Доган да избере кое е по-важно за движението - Чорни и Ершов да влязат отново в България или България да влезе в НАТО. Това e изборът, който всяка от политическите сили трябва да направи. И ако те са направили своя избор, посещението на премиера във Вашингтон е времето и мястото България да покаже силата на своя консенсус. Най-силното послание, което страната ни може да направи във Вашингтон, е, ако лидерите на четирите парламентарни групи придружават премиера при неговата визита в САЩ. В присъствието на Надежда Михайлова твърдението на правителството, че има приемственост между сегашното управление и това на СДС ще има друга сила. В присъствието на Ахмед Доган твърдението за успеха на българския етнически модел ще има друга сила. В присъствието на Сергей Станишев твърдението, че социалистическата партия е изстрадала своя евро-атлантически избор, ще има друга сила. В присъствието на партийните лидери посланията на България ще имат сила. А това, от което България има нужда във Вашингтон, е послания, които имат сила. p

*Статията е публикувана в новия брой на вестник "Капитал".