Стъпките към успеха в Ирак

Саддам Хюсеин е заплаха за собствения си народ, за стабилността на един възлов регион и потенциално - пряко за САЩ. Той нападна съседите си в Персийския залив. Демонстрира желание да разработи оръжия за масово унищожение и готовност да ги приложи. Доказа презрението си към международната общност и непримиримата си враждебност към САЩ. Рискът до края на десетилетието Саддам да се снабди с ядрено оръжие не може да се пренебрегне.

Но заключението, че се налага смяна на режима, е начало, а не край на дискусията. Да се подценяват трудностите, свързани с отстраняването на Саддам, е също толкова глупаво, колкото и да се подценява заплахата, която той представлява.

Един възможен подход е да се подкрепят онези сили около него, които са способни да вземат нещата в свои ръце. Да се постигне успех в това отношение е трудно, макар че ние бихме могли да увеличим техните шансове до известна степен, като активизираме международните усилия за изолиране на Саддам и дефинираме по-ясно на какво може да разчита едно ново иракско правителство.

Друг подход е афганистанският модел - да се въоръжи иракската опозиция за щурм срещу Багдад с американска въздушна подкрепа, но с ограничена човешка сила. За нещастие иракската опозиция е несравнимо по-слаба от Северния съюз, а иракската армия - доста по-силна от талибаните. Трябва много да внимаваме да не превърнем американската армия в изкупителна жертва. На Америка не ѝ трябва кубински провал в Персийския залив.

В крайна сметка може да се окаже, че единствената възможност е военна операция, водена от САЩ. Но трябва да формулираме по-широка цел от елементарното сваляне на режима на Саддам - така че да допринесе за цялостната сигурност на Америка, а не да ѝ навреди.

Нашата стратегия трябва да укрепи стабилността в региона, а не да я отслаби. Трябва да спомогне за прекратяване на изолацията на Израел, а не да я задълбочи. Тя не бива да се реализира за сметка на подкрепата, която ни е нужна, за да унищожим Ал Каида, нито за сметка на стабилността на местните ни приятели. Например би било Пирова победа, ако се отървем в Ирак от Саддам Хюсеин, само за да се изправим в Пакистан пред радикално правителство,разполагащо с готов ядрен арсенал.

Затова трябва да направим много повече от обикновеното планираме на една военна операция - да изградим тухла по тухла основите на бъдещия успех, като определяме сроковете не според избори или емоции, а според трезва преценка за развитието на Ирак, особено в ядрената програма.

Първо, САЩ трябва да участват последователно в усилията за уреждане на близкоизточната криза. Ако не постигнем напредък за прекратяване на насилието и подобряване на живота на населението, или поне не създадем впечатление, че енергично се стараем, регионалната подкрепа за операцията срещу Ирак ще бъде оскъдна.

Второ, нужна ни е последователна стратегия за убеждаване на света в легитимността на действията ни. Това не означава, че трябва да възкресяваме коалицията от войната в Персийския залив. В Афганистан действахме eдностранно, но светът възприе действията ни като легитимна реакция на една ужасяваща провокация.

Някои от най-близките ни съюзници не споделят преценката ни за иракската заплаха. Ако ние сме прави за тази заплаха, трябва да можем да убедим и света. Фактът, че Америка "може да го направи сама", не означава, че е разумно да го прави. Силата сама по себе си не носи легитимност - тя зависи от целта, в името на която се използва силата, и от начина, по който се използва.

Трето, необходима е честна дискусия с американския народ за последиците. Гордостта ни от това, на което е способна армията ни, не бива да ни заслепява за опасностите от войната в Ирак. Това ще бъде трудна и скъпо струваща мисия, с възможни градски боеве, химически атаки, използването на цивилни като щитове от Саддам и дългосрочно американско присъствие в Ирак след победата.

Време е да започнем да задаваме и да отговаряме на трудните въпроси:

- Какви съюзници ни трябват, от политическа и от военна гледна точка?

- Какъв ефект ще имат действията ни върху правителствата в Йордания, Пакистан и Турция?

- Как ще запазим Ирак след Хюсеин цял и ще избегнем балканизацията?

- Каква американска помощ - икономическа, политическа и военна, може да очаква новото иракско правителство? Дали като в Корея, където помогнахме да се изгради процъфтяваща демокрация, но след цяло поколение все още поддържаме военно присъствие? Или като в Босна, откъдето изглежда горим от нетърпение да си тръгнем, още преди условията да го позволяват?

- Кой ще плаща за възстановяването на Ирак - което според текущите оценки ще струва между 50 и 150 милиарда долара?

Няма съмнение, че светът ще бъде по-хубаво място без режима на Саддам Хюсеин. Но ако не подготвим тази операция както трябва, после може да стане по-лошо. Трябва да сме откровени и честни за залога, риска и цената на истинския успех, който ще означава по-сигурна Америка и по-сигурен свят.

-------

* Авторът е бил съветник на президента Клинтън за националната сигурност, а сега ръководи консултанската фирма Стоунбридж интернешънъл.

По БТА