Старата Европа я няма. Дали новата ще бъде географско понятие или идеал?

"Това ще бъде краят на Европа", заяви Валери Жискар Д' Естен във връзка с усилията на Турция да се присъедини към Европейския съюз. Той е прав, въпреки че не по начина, по който виждаше нещата. Неговата Европа наистина наближава своя край не защото към нея се присъединяват 10 много разнородни нови членове или защото тя евентуално може да приеме мюсюлманска Турция - кошмара на Жискар Д"Естен, в християнския си клуб.

Не, старата Европа умира, защото представата и за самата нея, културата ѝ и това, което отстоява, са се променили. Президентите и премиерите, които се събраха в Копенхаген миналата седмица, присъстваха на сътворението на нещо ново. Тяхното постижение е зашеметяващо: Нова Европа, която се простира от западните острови на Ирландия до източните райони на Трасилвания, обхващаща 370 милиона души и икономика на стойност над 9 билиона долара, съперничеща на Съединените щати. И все пак този момент на триумф също така бележи и края на Европа такава, каквато я познаваме. Защото какво е в края на краищата сътворението, ако не унищожването на голяма част от това, което е било преди. Спомнете си как дълго време Европа се самоопределяше като неамериканска - упорито независима от световния хегемон.Ако не друго, то това разделение се увеличи след края на Студената война. Сега дойде моментът, когато в Съюза влизат половин дузина нови членове от Централна и Източна Европа. За разлика от по-голямата част от съседите си на Запад, те са почти безрезервно проамерикански настроени.

От май 2004 г., когато новите членове официално ще заемат местата си, Великобритания вече няма да е изолирана по отношение връзките си с Вашингтон. Вместо това тя ще бъде в центъра на единствения най-голям блок в Европа, където се гласува.

Изводите, с които започват да се сблъскват европейските лидери, са многостранни, засягащи всичко от външната политика до икономиката. Ето защо на Съединените щати почти със сигурност ще им бъде по-лесно да получат подкрепа от европейците за инициативи, които някога можеха да се провалят, поради съпротивата на такива традиционни съюзници като Франция или Германия. В съзнанието веднага изникват усилията за разширяването на НАТО или намесата в Босна, както и Ирак напоследък. Новите членове също така малко се интересуват от иконите на стара Европа. Техните богове повече наподобяват капитализма на свободата и пазарната икономика отколкото Гьоте и Шилер, да не говорим за френския или германския модел на социалистическо благоденствие, или даже за брюкселския "държавен контрол и планиране", имащ регулиращи функции. В момент, когато старата Европа се сблъсква с нарастващия натиск за социални и икономически реформи, все по-осезателно ще се усещат вижданията на по-новите членове. А освен това съществува и Турция. Европейският съюз се измъкна от проблема в Копенхаген като даде на Анкара "дата за дата", за започване на преговори за присъединяване. Франция и Германия демонстрираха партньорство като настояха преговорите да започнат през 2005 г.

Но турците са бесни, определяйки решението като измама. Защо? Защото през 2005 г., не 15, а 25 страни ще трябва единодушно да се съгласят да приемат Турция. Някои, като поляците, вече се оплакват, че парите не стигат за всички членки. Други, като унгарците, чакат от 16-и век за възможността да отмъстят за безчинствата на Отоманската империя. /Антимюсюлманските настроения имат по-дълбоки корени в Източна Европа, отколкото в Западна, където също не са повърхностни./ Според Турция провалът да потвърди, че е готова да бъде приета през 2003 г., може да e равносилен като цяло на "не" или в най-добрия случай на неопределено "може би".

Основният въпрос в дадения случай е този за идентичността. Дали Европа е географско понятие или идея?

Дали принадлежността към нея трябва да зависи от културата, традицията и историята, както би искал Жискар Д'Естен?

Или тя трябва да произтича от общи ценности?

Това са въпроси, които засега нямат отговори. Ако Турция бъде приета, защо да не бъде и Русия, или даже Тунис и Мароко? Накрая Турция вероятно ще получи покана, даже само затова, че самата Европа се променя. Така както Турция стана по-западна, така Европа ще стане по-разнообразна. Имиграцията ще промени Европа през идните десетилетия, като я направи да прилича по-малко на християнски клуб и повече на място, където се претопяват много култури - не в такова изобилие както Америка, може би, но все пак място на все повече преплетени култури. Това може да допринесе за климат на по-голяма толерантност, а може и да не го направи. Вижте например как само Великобритания ще приветства без ограничения работници от Източна Европа, докато други страни избраха налагането на седемгодишен мораториум в тази сфера. Това "съюз", който е изграден на основата на свободата да влизаш и напускаш, ли е? Такова ограничение, съчетано с колебанието на Европа относно Турция, показва една нова Европа в конфликт със самата себе си. Триумфът в Копенхаген е мярка за това докъде е стигнала Европа и какъв път още ѝ предстои да измине.

По БТА