Старите клики управляват в Югоизточна Европа

Ако човек се замисли за по-късно проявяващите се последици на комунизма в Югоизточна Европа, може да се сети за една статия на Ленин, в която той обвинява капитализма дори за глада в Съветския съюз, предизвикан от плановата икономика. Когато едно старо общество загива, пише Ленин през февруари 1918 г., "неговият труп не може просто да се положи в закован ковчег в гроба. Този труп започва да се разлага сред нас, изгнива и заразява нас самите."

Ако погледнем кой кого е отровил и защо - по отношение на страните, които преди 20 години още се намираха под комунистическа диктатура, а сега са членове на Европейския съюз и НАТО, днес можем напълно да се съгласим с Ленин.

В известен смисъл последиците от подобно разлагане са единствената причина за това на различни страни като Унгария и България, Словения и Румъния все още да им се лепва етикета на посткомунизма. Смяната на системата от диктатура към демокрация и от планирана към пазарна икономика отдавна е направен в тези страни. Има свободни избори и решенията на избирателите се уважават в общи линии. Законовите рамки за процъфтяване на пазарната икономика са очертани и отговарят на нормите на Европейския съюз.

Още в средата на 90-те години, т.е. дълго преди присъединяването на Чехия към ЕС, Вацлав Клаус обяви края на прехода. Словения и Унгария дори успяха да предприемат някои стъпки към либерализиране още по време на комунистическия режим.

В България и Румъния процесът по налагане на пазарната икономика отне повече време и постоянно биваше прекъсван, но и там той е приключен от години. Това, което можеше да се планира и постигне политически, е направено. Естествено, навсякъде има държавни намеси в разрез с принципа за конкуренция, но от това страдат всички страни членки на ЕС. Промяната, която в момента се състои в Югоизточна Европа, е резултат от влиянието на пазарната икономика и вече не подлежи на зададените параметри на един политически "проект".

Все пак тази промяна се различава от спонтанната промяна в старите страни членки на ЕС. На изток естественото развитие бе нарушено от плановите хибриди на комунистическите клики, които си въобразяваха, че техните направляващи механизми ще работят по-добре от пазарните. Експериментът им наложи премахване на частната собственост и ликвидиране на собствениците.

Когато той се провали и завръщането към пазарната икономика стана неизбежно, вече нямаше буржоазия. Можеше да се потърсят законните наследници на избитите и преследвани собственици, но това противоречеше на интересите на старите клики, които изоставиха гръмките марксистки лозунги и в хода на приватизацията си присвоиха значителна част от народната собственост. На практика тази приватизация приличаше на повторно отчуждаване.

Наистина, имаше закони за реституция, но те третираха различно кандидатите за реституция и дори изключиха някои групи от хора от възможността да си върнат собствеността - не само национални малцинства, на които след Втората световна война им бе вменена колективна вина, но и семейства на аристократи и на еврейски едри собственици или бежанци и имигранти, приели гражданството на страните, в които са се установили.

Дори след смяната на системата ключови обществени позиции се заемат от (стари) комунистически клики - те са в промишлеността, финансовите институции, правосъдието, партиите, медиите и университетите. Нямаше революция, която да ги отстрани, нито окупационна сила, която да ги превъзпита.

Готовността на новата класа да се подчини на закона е ограничена. Тя нито има интерес да се преследват съдебно комунистическите престъпления, нито да се отстранят извършените от комунистите несправедливости. Тази нова класа никъде не се държи толкова безсрамно както в Румъния, където правителство и парламент дори правят всичко възможно, за да попречат на борбата с корупцията и организираната престъпност.

Но поведението на правосъдието в процедурата по реституиране в Чехия и Словения показва, че дори най-напредналите страни на прехода проявяват опасен недостиг в правната култура. Независимата правна система и справедливото производство не могат просто да се гарантират с една наредба. Може би ще са необходими още няколко десетилетия, докато се постигне едно достатъчно силно, независимо и способно да се утвърди правосъдие. От това обаче не следва, че не трябва да се предприема абсолютно нищо, както правят европейските институции.

Странен изглежда самият факт, че Европейският парламент настоява Турция да осъди геноцида над арменците, но не изисква от страните членки на ЕС да дадат под съд комунистическите престъпления.

Още по-обезпокояващо е, че европейските институции и съдилища, в частност Европейската комисия и Европейският съд, си затварят очите пред машинациите в правната система и систематичното дискриминиране, проявявани от националните съдилища при процедурите по реституцията. Това създава впечатление, че разлагането на комунизма вече е заразило европейското чувство за справедливост.

По БТА

Още от Европа

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: