Свалете Саддам - заради мира!

Като иракчанин по рождение аз съм за война срещу Саддам Хюсеин. Защото един мир, който оставя този диктатор на власт, означава за моите сънародници вечна война.

В Ирак са се изреждали много правителства и всеки път дошлите на власт изколваха предшествениците си. Всеки нов диктатор беше по-жесток от предишния. Законът "убий, за да не бъдеш убит" тук е нещо толкова естествено, както смяната на деня и нощта. И това до днес не смущаваше никого. Само че сега диктаторът Саддам Хюсеин заплашва не само собствения си народ, а цялото човечество.

Двадесет и две години от моя живот в Ирак бяха белязани от глад и бягство от едно място на друго. Още като петгодишен ми се е налагало да помагам при миенето на мъртъвци, с нашите детски пръстчета затъквахме с памук огнестрелните рани в мъртвите тела. Най-обичахме да си играем с куршуми. Бяхме станали експерти в това кой куршум от какво оръжие е и дали е минал през човешка плът. Възбудени тичахме подир джиповете на специалните служби, когато ги виждахме да влачат по улиците завързани с въжета трупове.

"Музеят на смъртта" - така наричаше Ирак покойният ми баща. Разбрах смисъла на тази метафора едва когато заедно с родителите си се озовах в един иракски затвор. Баща ми остана в затвора и умря там на 90-години. Над мен и майка ми диктаторът се смили. Години наред за мен терорът на Саддам беше терор само над кюрдския народ. Когато започнах да следвам в Багдадския университет, разбрах, че не е така. Големият син на диктатора Удай и хора от обкръжението му редовно отвличаха момичета и жени в университета и по улиците на Багдад и ги изнасилваха. Много от жертвите се самоубиваха след това.

Произволът е норма в Ирак, правната защита тук е непознато понятие. Който не принадлежи към някоя от различните служби за сигурност, е считан за потенциален предател и шпионин. Попадне ли някой в полезрението на тайните служби започват да го следят и в повечето случаи го прибират. Такива случаи има много, но цифрата им никога не удовлетворява властите. Всеки ден се екзекутират хора, хиляди чакат изпълнението на смъртните им присъди.

Опора на системата на тоталния контрол в Ирак са членовете на партията Баас. Те са домоуправителите в жилищните блокове и участват по партийна линия в така наречените улични съвети заедно с хората от специалните служби, ако самите не са от тези служби. Не случайно системата на ГДР беше един от образците за иракския режим. Копоите са вездесъщи. Те знаят всичко - кога се очаква да роди някоя бременна жена, кой кого посещава и по каква причина. Демонстрациите, които сега се показват по багдадската телевизия, също се организират от тях.

Германия, 1998 година. Телефонът звънва. На другия край на жицата е майка ми. С отпаднал глас и накъсани изречения тя ми съобщава от Сулемания в иракски Кюрдистан, че брат ми Мохамед, който от четири години е в затвора в Абу Гахраиб, е екзекутиран. Затворническите власти искали да се платят 30-те куршума, с които бил разстрелян, за да предадат тялото му. В централния затвор в Багдад искат малко повече - заради ослепяването на осъдения преди екзекуцията.

Терорът от този тип е ежедневие. Демонстрациите на пацифистите, които сега се организират в целия свят против война срещу Ирак само плашат иракчаните. За тях те не са нищо друго освен помощ за диктатора и неговото гестапо.

Режимът на Саддам всъщност не иска мир, защото той е заплаха за него. Саддам и неговият семеен клан владеят изкуството да държат в подчинение най-важната опора на режима - военните, като непрекъснато ги конфронтират с нови врагове - Иран, кюрдите или САЩ. Уверенията на диктатора, че не притежава оръжия за масово поразяване и не поддържа връзки с Ал Каида не са нищо друго освен използване на свещеното за исляма право да не се казва истината на неверниците. -

*- Авторът е иракски кюрд от Северен Ирак, който живее в изгнание в Германия и се издържа като журналист на свободна практика