Търси се нов изразител на народното недоволство

Една година след 6 април, когато Симеон Сакскобургготски обяви намерението си да оглави своето национално движение, тезите от първото му обръщение към нацията вече търсят друг говорител. За една година бившият монарх измина пътя от дълго чакан чудодеен гост до част от презряната политическата класа.

През цялото това време Сакскобургготски се опитваше, ако може, да запази своята харизма, оставайки извън мръсната игра на реалната политика. До последно той не искаше да стане както премиер, така и председател на НДСВ. Това обаче се оказаха единствените възможни стъпки за да се запази стабилност в кабинета и партията.

Сега Царят вече е просто един от нас- гражданинът Сакскобургготски. На 6 април миналата година той можеше да се яви като изразител на народното недоволство, докато сега той влезе в редиците на политическата класа от която мнозинството българи са разочаровани.

През последните 12 години ролята на "недоволните" се играеше от различни герои, които обаче така и не стигаха близо до изпълнителната власт. Жорж Ганчев и Богомил Бонев останаха трети на президентски избори. На парламентарни избори протеста и разочарованието преливаше към нови партии като "Гергьовден" и Български бизнес блок или към отломки от двете основни партии, като СДС-тата с тирета, ДАР и Българската евролевица, които бързо се загубваха след края на предизборните кампании.

За първи път Царят успя да събере такъв протестен вот, който му даде половината от местата в парламента и то само след два месеца и половина работа преди изборите. На 6 април 2001 г. той даде оценка за действителността, каквото имат мнозинството българи.

Още с първото си изречение той възвести чудото - "Днешният ден е повратен в моя живот". Това бе заявка, че е дошъл този, който ще извърши промяната, след която всички ще станем по-добре. Може би най-ключовото изречение в това обръщение е следното- " Над всичко стои мъката и нарастващият гняв на много хора". Именно това мнозинство даде победата на царското движение и именно то сега е отново разочаровано.

За хората с нарастващия гняв не бяха важни конкретните стъпки. Те приеха на вяра трите обещания от 6 април-
- "бърза и качествена промяна в стандарта на живот"
- "скъсване с политическата партизанщина и обединяване на българската нация около изконните ни идеали и ценности, които са съхранили величието ѝ през хилядолетната ни история".
- "въвеждане на правила и институции, насочени към премахване на корупцията, която се е превърнала в главен враг на България, обричайки народа ни на бедност и отблъсквайки жизнено необходимия чуждестранен капитал".

Тогава никой не си задаваше въпроса кои ще бъдат депутатите и министрите, които ще изпълнят тези обещания. Сега всички ги познават и с ужасяваща скорост се разочароват от тях.

Публичното недоволство не винаги е преливало към нови политически субекти. БСП и СДС също получаваха вот, който при различните избори "преливаше" от едната към другата политическа сила. Това се случваше, когато те успяваха да станат едновременно лидери на народното недоволство и ясна алтернатива за бъдещето на страната.

Царят успя да спечели мнозинство, защото дойде отвън. Обиращите протестен вот винаги печелят много при първото си появяване, докато след това само губят от популярността си. Показателно е, че за краткото съществуване на НДСВ, Симеон Сакскобургготски не допусна да се създаде нито един лидер, който да има поне половината от неговия авторитет.

В сегашната ситуация шансът на недоволните да се възползват от неуспехите не е изгубен. Рано или късно това правителство ще си отиде, а хората ще почувстват, че живота им не е станал по-добър.

Тогава в електоралното пространство ще се появи ниша не за добрия цар, защото този филм вече сме го гледали, а за доброто ченге (в ролята примерно Бойко Борисов) или за някакви други "национално-отговорни сили".

Дали през ноември или по - късно в общественото пространство ще се усети необходимост от някой, който да каже - "Царят ви излъга, така, както направиха това преди БСП и СДС. Крайно време е в държавата да се сложи ред- да се оправи образованието и здравеопазването и да се осигурят милиарди долари инвестиции, които да дадат работа на хората. Ние идваме за да сложим край на празните приказки."

Подобно послание примесено и с един по-краен национализъм ще намери почва, защото и след 800 дни хората ще изпитват същата мъка и все по нарастващ гняв. Пенсиите няма да са се увеличили несимволично, а детските надбавки ще са толкова ниски, че няма да стигат за повече от два пакета с памперси. Безработицата няма да е намаляла.

И, което е по-страшно, хората няма да получат достатъчно ясна перспектива за добро бъдеще, което окончателно ще ги обезвери.

Обществото ни е бедно и заради това не е готово да чуе логични предложения за икономическа и социална политика. У нас все още се вярва на заклинания.

Затова има място за "Добрия", който ще обещае саможертва за общото благо и икономическо чудо на една ръка разстояние.

Социологическите прогнози показват, че правителство и опозиция се топят под натиска на "нарастващия гняв". Чака се желаещ да излезе на аванс сцената и да поиска ролята на поредния "Спасител".