Три варианта за Ирак след Саддам Хюсеин

Два са основните сценарии, които се разглеждат за следвоенното преустройство на Ирак. Според първия , в страната трябва да бъде въведена парламентарна система от типа на съществуващите арабски "демокрации", а държавен глава да стане проамерикански настроен представител на една от най-влиятелните опозиционни групировки. Вторият вариант предвижда разделяне на Ирак по религиозно-етнически признак. Така на север ще се появи независима кюрдска държава, на юг шиитска държава, а на останалата територия - "демократичен" мини Ирак, орязан до естествените си размери. Същевременно някои представители на Белия дом и на един от мозъчните центрове на републиканската партия - Ранд корпорейшън, предлагат още един план. Според тях в страната трябва да бъде възроден монархически режим на базата на Хашемитската династия на съседна Йордания. Привържениците на този сценарий твърдят, че само така могат да бъдат избягнати отрицателните последици, които със сигурност ще последват след осъществяването на един от първите два варианта.

Но и трите плана имат твърде сериозни недостатъци. Например, опонентите на първия вариант са уверени, че неговото осъществяване неизбежно ще доведе на власт в Ирак шиитско мнозинство. В резултат ще се появи силен шиитски блок, който ще обхване Ирак, Иран, Западен Афганистан и Южен Ливан. Подобен развой неминуемо ще доведе до коренни промени в целия Близък изток, ще се отрази върху положението в Централна Азия /по-конкретно в Афганистан, Пакистан и Таджикистан/, както и на африканския континент /особено в северните и източните райони/. Във връзка с това против първия план се обявява най-вече управляващият елит на Саудитска Арабия, на петролните княжества в Персийския залив, в които живее голяма шиитска общност.

Не по-малко опасен според експертите и практически според всички лидери в Близкия изток е и вторият сценарий. Те смятат, че неговото осъществяване може катастрофално да дестабилизира обстановката не само в региона, но и в по-далечни страни, по-конкретно в държавите от Закавказието. Противниците на този план са уверени, че разделянето на Ирак по етнически и религиозен признак ще доведе до взрив на кюрдското национално движение в Турция, Иран, Сирия и дори в Грузия. То може да бъде придружено с нова вълна на шиитски фундаментализъм, който може да възпламени и без това напрегнатите отношения между сунити и шиити не само в Близкия изток, но и в много страни в Централна, Южна и Югоизточна Азия, а също в Африка и Западна Европа.

Повечето опоненти на първите два сценария се отнасят твърде скептично и към третия, "компромисен" план. Отбелязва се, че монархическата система противоречи на манталитета на населението и на политическата традиция на съвременен Ирак и може да бъде категорично отхвърлена от хората.

В крайна сметка се оказва, че единственият гарант за запазване на целостта на Ирак и за възпиране на скрития разрушителен потенциал е диктатурата, която може още в зародиш да задуши всяка проява на национални стремежи и религиозен фанатизъм. А именно такъв режим е полицейският и репресивен апарат на Саддам Хюсеин. В действителност, той е диктатура на арабско-сунитския клан Тикрити, който се опира на подкрепата на още няколко клана със същата етническа и религиозна принадлежност. Като се прикрива зад идеологията на Арабската социалистическа партия /БААС/ и използва нейния апарат, армия и спецслужби, Саддам Хюсеин повече от 30 години успява да запази в страната вътрешнополитическия баланс. Историческият опит доказва, че въпреки всички негативи, тази система за управление на Ирак е най-ефикасната. В противен случай, отваряйки иракската кутия на Пандора, Западът рискува не само живота на дискриминираните кюрди и шиити, но и на милионите обитатели на други райони на Азия, а също на Африка и дори на Европа.

По БТА, със съкращения