Цар без царство

Тъй като и двата аргумента са всеки за себе си верни, про- и антимонархическите дебати обикновено свършват тук.

Но в страните в Централна и Източна Европа, където десетилетията комунизъм изтриха или силно деформираха свързаната с традиция и национална гордост памет, а следкомунистическите реформи в повечето случаи направиха живота на хората по-сложен, роялистките аргументи имат съвсем друго значение. За да се разберат те от гледна точка на разума, а не на отлитащата политическа прищявка, трябва да се разгледа детайлно историята на монархическата институция в страните, водени от монарси, в страните, водени от личности притежаващи власт чрез санкцията на изборите, и в страните, където е имало монархия, но вече няма.

Западноевропейската история познава случаи на реставрация,

като най-скорошният от тях -- през 1975 -- е крал Хуан Карлос в Испания, а най-драматичният -- връщането на английския престол на kрал Чарлз II през 1660. Западна Европа също така познава и случаи на бивщи монархии, вече републики, където монархията няма никакъв шанс -- най-очевидните примери са Германия и Франция.

Но през последните години в Европа - дори в страните с развити републикански институции - избрани политици все по-често се обръщат към аристокрацията за съвет, помощ, или за да осигурят онова, което наричат "историческа примественост." В Италия принц Виторио Емануеле се сприятели с бившия президент. В Чешката република президентът Хавел назначи принц Карел Шварценберг за съветник. Някои от монарсите в изгнание -- Ото фон Хапсбург -- нямат претенции към трона. Други -- гръцкият крал Константин -- водят дела за национализираната си собственост.

Макар републиканците в Европа да отхвърлят шансовете за реставрация в развитите демокрации като нереалистични, те очевидно се боят от коронованите личности в изгнание. Гърция след Папандреу е еднакво разделена по въпроса за монархията - и еднакво негостоприемна към бившия си крал - колкото и Румъния след Чаушеску.

Мнозина на Запад смятат, че е лекомислено да се отписва реставрацията като късогледа политическа цел. Монархията, казват те, най-често "работи": в Дания, в Швеция, в Белгия /където обикновено и най-невинния езиков спор прераства в политически скандал/, дори във Великобритания. А монарсите - и неизбраните чрез преки избори служители - оставят следа именно когато надхвърлят чисто протоколните си функции. Ето бившият германски президент Рихард фон Вайцзекер, който се бе превърнал в нещо като морална съвест на федералната република с критиката си срещу плановете на Бон да ограничи правото на политическо убежище. Ето я Мери Робинсън в Ирландия с нейните неортодоксални възгледи за контрацепцията. Ето го и Вацлав Хавел, винаги в опозиция с бившия тачеристки министър-председател. Ето го и покойният крал Бодуен, който запази католическото си достойнство като абдикира за един ден, в който избраните представители гласуваха за либерализиране на аборта.

Западноевропейската демокрация наистина е балансирана комбинация от избрани и неизбрани личности. Във всичките 15 страни членуващи в Еверопейския съюз, само в една -- Франция -- президентът има някаква реална власт, но там той е избиран в преки избори. От петнайсетте, седем са монархии, а само три избират държавните си глави мажоритарно. Във всички, обаче, неизбраните /или непряко избраните/ водачи се ползват с по-голямо уважение от онова, което все повече изглежда като банда корумпирани и некомпетентни политици.

На Изток, обаче, картината и аргументите са различни. След падането на комунизма страните в Източна и Централна Европа изведнъж се оказаха

лишени от автентична политическа класа

Неорганизираните и/или неформални обществени движения, които свалиха комунистите, разбраха, че им липсват конкретни цели и идеали. Нещо повече -- те осъзнаха, че им липсват квалифицирани хора, които да могат да порведат болезнените реформи. Повсеместното пазарене и годините на безотговорност и безнаказаност доведоха до икономически колапс, както е в България и Румъния, или до връщането на власт на преименовани комунисти. Дори в бивщата ГДР, намираща се на територията на Прусия, населението все още изживява криза на идентичността въпреки -- или може би поради -- милиардите марки вливани там от западногерманските данъкоплатци.

Бившите монарси имат най-добри шансове в най-бедните европейски държави

-- Албания, Румъния и България. Те имат аурата на проводници към минало и неправомерно отнето национално величие, но и екзотиката на чуждестранното. Всички те твърдят, че имат разширена мрежа от бизнес контакти, които обещават да инвестират и да подобрят живота на хората. Всички те казват, че възнамеряват да бъдат царе на нации, а не политикани. Населението, обезверено от ендемичното протакане на избраните си политици, иска deus ex machina: спасител отвън.

Но, за жалост, историята както на Запад, така и на Изток, показва, че спасителите са опасно нещо.

Главният въпрос в Източна Европа, включително и в България, е: доколко разумно е да се смята, че един бивш монарх, който говори правилен, но старомоден роден език, може да дойде и "да оправи нещата"? Учудващо, в случая на България, през последните месеци този въпрос почти не се задава, включително и от най-ожесточените републиканци.

Симеон има макар и все още неизказани идеи за политическото развитие на България, което автоматично го превръща

от коронован пастир на нацията в обикновен представител

Като такъв, той трябва да бъде съден от гледна точка на рационалността на политически си идеи, не от позицията на потеклото си.

До този момент малкото, което Симеон II е издал за намеренията си, е че България трябва да бъде управлявана от широко коалиционно правителство. Такава позиция автоматично трябва да бъде отхвърлена като нереалиситчина защото съвсем близката история показва

неефективността на широките или служебни коалиции в страна,

която отчаяно се нуждае от решителни, макар и нелециприятни реформи.

Може би, разбирайки неадекватността на постановката за широка коалиция, бившият български цар мълчи, което може да бъде обяснено по два начина. Първо, че медийните му съветници знаят АБВ-то на Public Relations: колкото по-дълго държиш един беден и изнервен народ в неведение, толкова повече той ще си мисли, че наистина можеш да му помогнеш. И второ, може би царят наистина не знае какво да каже.

Българският цар в изгнание Симеон, подобно на колегите си от Албания и Румъния,

иска да бъде обединител, което е и най-опасното,

защото в действителност, той вече е такъв: радва се на подкрепата на политически групи с разнообразни цветове, които при други обсотяелства въобще не биха си говорили. Те включват както наследниците на Жан Виденов, който пренебрежително говореше за бившия монарх като за Симеон Борисов, така и десни политически фигури, смятани в голяма степен за отговорни за нещата, които най-много дразнят населението в момента.

Нещо повече -- мнозина негови привърженици, сегашни политици, разбират, че могат да осигурят собственото си политическо оцеляване капитализирайки върху изконните опасения и желания на народа.

Ако се вярва на проучванията на общественото менние, те имат добри шансове да успеят. Ако избирателите, които вече се чувстват излъгани, се оставят да бъдат излъгани отново.