Цената, която трябва да се плати за палестинска държава

Създаването на палестинска държава вече е признато за законна и желана цел от президента на САЩ и министър-председателя на Израел.

Това е промяна от историческо значение. Но тя трябва да бъде съпътствана от подобен трус в съзнанието на арабския свят, за да може да се постигне траен мир.

Преди три десетилетия израелските лидери, най-вече Голда Меир, оспорваха дори съществуването на "палестински" народ. Жителите на Западния бряг и Газа са "араби", които никога не са имали и никога няма да имат държава, бе заявила Меир за вестник Таймс. Това бе казано скоро след като Израел отвърна на преките заплахи за своето съществуване, като за 6 дни завладя съседните арабски страни. Тази седмица се навършват 36 години от събитието.

Да сравним думите на Голда Меир с изявленията на Ариел Шарон на вчерашната среща на високо равнище в Акаба. "В интерес на Израел е палестинците да се самоуправляват в собствена държава", заяви премиерът, приемайки официално целта да има палестинска държава до 2005 г., както се предвижда в "пътната карта" на президента Джордж У. Буш. Това е концептуален пробив, колкото и Шарон да се стреми да придаде ограничен характер на това приемане и тази палестинска държава.

Буш също обвързва със сериозни условия своята подкрепа за постигане на палестинските национални идеали чрез решението за две държави. Условията включват спиране на терористичната дейност и разоръжаване.

"Аз премахнах една терористична държава в Афганистан, премахнах една терористична държава в Ирак и нямам намерение да помагам за създаване на терористична държава" край границите на Израел. Това е заявил, както се твърди, президентът пред свои сътрудници, когато са били обсъждани гаранциите за сигурността, от които Израел ще се нуждае в условията на мир.

Но вече се очертава парадокс. В тази най-висока степен на одобрение на вариант с две държави след 1947 г. (когато Израел е приел първоначалното разделение, предложено от ООН, а арабите са отказали), има арабски лидери, които не искат да признаят открито правото на Израел да съществува като държава на евреите.

Това отстъпление в голяма степен е прикрито и се изразява с езика на дипломацията. Но то подхранва вълни на антиизраелски чувства и антисемитска омраза, които се надигат в Европа, а може да се зародят и в САЩ и на други места. Такова поведение не вещае мир за Близкия изток.

Арабските лидери, които се срещнаха с Буш в Египет във вторник, участваха при условието, че Израел не е включен във форума. Преди това участници в преговори от палестинска страна бяха казали на журналисти, че са отхвърлили едно предложено общо комюнике с израелци, защото текстът можел да се тълкува като признание на съществуването на еврейската държава Израел.

Такова признаване обаче, според Ариел Шарон, е от решаващо значение. Израелският премиер бе поставил като условие за започване на преговори с палестинците те "да се откажат от всякакви претенции за връщане на палестински бежанци в държавата Израел".

По настояване на Буш Ариел Шарон се отказа от това условие за преговорите. Но той все още настоява, че в бъдещо окончателно споразумение този отказ трябва да се съдържа. Още в началото на процеса Шарон открои онова което според мен е най-голямата пречка, с която Буш ще се сблъска в усилията си за уреждане палестинско-израелския конфликт.

Този месец се навършват три години, откакто Бил Клинтън подготви за срещата с Ехуд Барак и Ясер Арафат (Кемп Дейвид - 2) нещо, което израелски и палестински служители характеризираха като предпазлив компромис с възможности да бъде приет.

Компромисът щеше да позволи на Арафат да твърди, че Израел се е съгласил да зачете официално "правото на завръщане" на близо трите милиона членове на палестинската диаспора, като на практика Израел щеше да пресява молбите и да определя кой всъщност може да се засели отново в страната. Резултатът щеше да е относително малък брой завръщащи се, може би няколко десетки хиляди. Но само такова споразумение щеше да запази жизнеспособността на Израел като еврейска държава.

Арафат, който е креатура на политиката спрямо бежанците, в последния момент отказа да погълне горчивия хап, предвиждащ и компенсации за получилите отказ от Израел. Но той обърна гръб на перспективата за мир и се ориентира към въстание.

Арафат не бе нито критикуван, нито притискан от арабските лидери, които бяха отказали да предприемат политически рискованата стъпка да интегрират палестинските бежанци в своите общества. Тези лидери продължиха да поставят своите интереси и сигурност пред интересите на мира. (Ето още един исторически факт, който заслужава да се помни: през 70-те години най-яростно се противопоставиха на палестинска държава фамилните монархии от района на Залива начело със саудитците).

Никой не може да оспорва факта, че палестинските бежанци водят съществуване, изпълнено с ежедневни страдания и унижения. Те заслужават не само съчувствие, но и компенсации за лишаването от имущество, както и възможности да започнат нов живот извън онези ужасни лагери.

За да се реализира това на основата на израелско-палестински мир, арабските лидери трябва да покажат смелост и твърдост, каквато липсваше през последния половин век в отношенията им с обществото в собствените им страни, когато ставаше дума за палестинските бежанци и работници.

Египет, Саудитска Арабия, Сирия, Ливан и преди всичко Палестинската автономна власт ще трябва да се откажат от идеята, че палестинците-бежанци имат абсолютно и неограничено право на връщане в Израел. Арабската страна сега също трябва да покаже с конкретни стъпки, че се е ангажирала с истинско решение за две държави.

По БТА