Удар срещу Ирак най-вероятно ще има. Къде сме ние?

Военна кампания срещу Ирак най-вероятно ще има. Независимо от разногласията между САЩ, от една страна, и Европа и Арабския свят, от друга.

Едва ли има съмнение, че казусът Ирак е ключов за архитектурата на сигурността на 21 век. В Европа изковаха дори специален термин - унилатерализъм - за да избегнат да кажат ясно, че Вашингтон има възможността да взима всякакви решения в международната сфера и да ги прилага, без да пита никого. Това стана очевидно след кампанията в Афганистан, където европейската помощ освен че беше незначителна, не беше и много желана.

Унилатерализмът или по-ясно казано, безсилието на Европа да наложи важни решения на международната сцена, очертава една доста мрачна перспектива за Париж, Лондин, Берлин и неефективната еманация на общата им воля, която се лута някъде из Брюксел. Прагматичните наблюдатели твърдят, че безсилието е такова, че САЩ могат дори да поискат от Съвета за сигурност санкция за сваляне на Саддам, след което да я получат. Логиката на подобен ход е обърната, но работи: останалите от Съвета за сигурност ще предпочетат да подкрепят Буш, за да могат поне малко да влияят и да участват в определянето на крайния резултат.

Скептиците пък се питат дали Вашингтон има нужда от усилието да тътри след себе си ООН, след като от него едва ли ще получи нещо повече от тежестта на една безполезна мъртва котва на безсилни "съюзници по принуда".

Изводът, който ни интересува нас - тези в София, който са обекти, а не субекти, на международните отношения, е съвсем ясен - кампания срещу Ирак най-вероятно ще има.

Кога, каква и с какви цели - ще се реши в близките месеци в триъгълника между Белия дом, Конгреса и Пентагона. А след това ще разберем за решението от Си Ен Ен.

За да не бъдем съвсем изненадани пред телевизорите, трябва да си намислим предварително какво искаме, а това означава да формулираме какво ни е изгодно.

Първосигналният отговор - "искаме НАТО" е добър, но само на първо четене. Ясно е, че кампанията срещу Ирак повиши стратегическата роля на българските летища и пристанища. Преди няколко месеца това ни беше казано в прав текст - за тези, които не се бяха сетили сами. Така както стартът на преговорите ни с ЕС беше невъзможен без ангажирането с кампанията на НАТО срещу Косово, много повече в настоящия момент членство ни в НАТО е функция от плановете за удар срещу Ирак и дългосрочната стратегия да се контролират суровините на Средния изток. Това е даденост, която ще се случи мимо нас. Нашата подкрепа във вид на "небе и море" не е решаваща за плановете за сваляне на Саддам - с нея ще е по-лесно, ще има повече възможности, повече сигурност за атакуващите, но не е от принципно и решително значение. Затова малко по-горе споменахме неприятната истина за обекта и субекта.

Изхождайки от гледната точка "трябваме им, ама могат и без нас" все пак изисква да маневрираме във възможния периметър. В него, въпреки че се правят усилия това да не се вижда много, НАТО говори с един глас (или мълчи с гласа на Робъртсън), европейските лидери правят изявления на друг глас, а Вашингтон следва решителността си да свали режима в Багдад.

Един от важните принципни подходи, които, ако има възможност, е по-добре да избираме, е да предпочитаме натовски ангажименти пред чисто двустранни американо-български. На подобно виждане не бива прибързано да се гледа като на безсмислена американофобия. Нека преди това всеки сам си отговори на въпроса какво влияние може да има София над решения, които се взимат във Вашингтон по въпроси от калибъра на войната в Ирак.

НАТО по исторически причини е конструиран като съюз от формално равнопоставени членове, има механизъм, по който може да се дискутира, да се убеждават другите членове, да се формират общи гледни точки. В НАТО са ангажирани повече страни със сходна на България географска и културна предопределеност.

Липсата на решителност за сваляне на Саддам у европейските лидери не е липса на решителност. За това има дълбока причина, която от западния бряг на Атлантика не изглежда много важна, но от средиземноморския е съвсем видима. Европа, и то точно чрез Балканите, граничи от векове с ислямския свят и е по-добре тази линия да не се превърне във фронтова.

Войната в Ирак сигурно ще премахне оръжията на Саддам. Светът наистина ще стане по-сигурен, но дали с това арабският и ислямският свят ще започне ли да живее по-хармонично със Запада? Ще имат ли повече споделени ценности, повече общи виждания за принципните неща?

Проницателни европейски наблюдатели от страни, които имат традиция в знанието на Близкия и Средния изток напомнят, че ислямистите се раждат от бедността, липсата на демокрация и от провалената модернизация на региона, който, за разлика от Черна Африка, има икономическите средства, за да се развие.

Безкрайно трудният проект за модернизацията е истинското средството за справяне с Ал Кайда, пост-ал-кайдите и опасните диктатори като Саддам. Оръжията, военните операции и бомбардировките само отлагат следващия взрив на безсилие, гняв и безперспективност, който ще се излее в още по-ужасяващ терористичен акт от този на 11 септември 2001 г.

Дано световните лидери намерят начин да използват отсрочката.