В очакване на 6 април

По - малко от триста дни след началото на своето съществуване републиката на царя е в прединфарктно състояние.

Не е ясно, кой решава, какво решава и защо се взема едно или друго решение. Не е ясно кой на кого е цар и кой на кого е премиер. В момента България е страната в Европа с най-много "сиви кардинали" на глава от населението и с най-малко политическа предсказуемост. Волята на Симеон Сакскобурготски изглежда крехка, а парламентарното мнозинство - чупливо.

Никое друго българско правителство не е започвало мандата си с такова голямо обществено доверие и никое друго българско правителство не е губило толкова бързо и необяснимо своята подкрепа. Ако вярваме на социологическите проучвания, от всички българи, които през юли и август са одобрявали правителството, днес половината са оттеглили своята подкрепа. При това хората не са разочаровани. Те са гневни.

Таксиметровите шофьори първи регистрираха настъпилата промяна. По думите на един от тях, "през август и септември нямаше клиент, който да не казва, че е гласувал за царя, днес няма клиент, който да си признава, че е гласувал за царя". Общественото мнозинство, което даде доверието си на Симеон Сакскобурготски изчезва така внезапно и загадъчно, както се и появи. Имаше мнозинство, няма мнозинство.

Но ако царят си отива, какво идва и кога?

Само преди месец и избиратели, и политици дори отказваха да си задават този въпрос. Избирателите са уморени да не получават това, което искат и все по-малко вярват в изборите, а партиите си дават сметка, че неодобрението на царя не значи одобрение за тях.

В началото на годината съществуваше негласен консенсус, че 2002-ра ще е година, в която избирателите няма да се изправят пред урните. Причините за този консенсус са много, но ще посоча само три от тях - СДС се страхува, че ще загуби едни нови избори, БСП се страхува, че не е готова да управлява, ако ги спечели, а всички заедно си дават сметка, че една криза ще намали и без това несигурните шансове на България да получи покана за НАТО в края на годината.

Никой не иска правителството да падне. Но именно защото и приятели, и противници се молят сегашното управление да оцелее, то днес е изключително важно да си дадем сметка, че има само едно нещо по-лошо от ранна дестабилизация и това е политика, която превръща видимостта на стабилност в своя свръх-задача. Всеки път, когато политиците твърдят, че правят нещо в името на стабилността, резултатът е бил криза на политическата система - така беше и през зимата на 1996-1997 и през пролетта на 2001.

Изборите на 17 юни не бяха обикновени избори, те представляваха своеобразен мажоритарен вот, който възложи цялата отговорност за управлението на страната върху една личност-бившия цар и настоящ премиер Симеон Сакскобурготски. Именно логика на този вот прави нелегитимни и опасни всякакви идеи за ново правителство в рамките на този парламент. В този парламент е възможно само правителство начело със Симеон Сакскобурготски, всеки опит за "друго правителство", независимо розово или виолетово по същество ще представлява "преврат в рамките на закона". Ако царят не може или не иска да управлява, единственото разумно решение са нови парламентарни избори. Всяка друга логика заплашва политическата система със счупване.