В памет на онзи, който спаси Родината

В памет на онзи, който спаси Родината

В хлебарницата на Калинински проспект изкарваха хляба веднъж на половин час. Доста странен беше този хляб – някакви шуплести уродливи самуни, сякаш оформени от пиян шегаджия пекар като отмъщение за проклетия му живот. Народът се нахвърляше върху хлябовете и ги помиташе от тезгяха. Докато изведнъж невидимата лелка измежду празните рафтове се провикваше: "Край, свърши, разотивай се!" - а грамадната тълпа изохкваше, изпаднала във вцепенение.

Бе една от зимните вечери на последната съветска година. Излязох на улицата.

Запалих си смачкана "Ява" и се опитах да осмисля случилото се под напора на декемврийския вятър. В централната хлебарница в самия център на столицата на СССР завинаги се свърши хлябът. А с него значи се свърши храната в родната страна, в тази пропаднала държава. Няма с какво да си храниш децата. Семейството си няма с какво да нахраниш. Себе си няма с какво да храниш. Изразът "сега ни е...а м.....а" бе изписан с огнени многометрови букви на сивото небе.

Никога в живота си не съм изпитвал такъв ужас. Нито през август 91-ва недалече от това място, на улица “Чайковски”, когато на разсъмване от площад “Маяковски” към тунела се задвижиха поредните танкове. Нито през октомври 93-та, край Белия дом и пред сградата на Моссъвета. Изобщо гладът е по-страшен от войната. Защото той включва в себе си и войната, и мизерната просия, и затвора, и смъртта край някой стобор.

Невъобразимите, обезобразени от ръжена последни парчета хляб – това е всичко, което остана на края от комунистите. Това беше прощалният им виц и поздрав. Към страната, която в началото на века, докато те разискваха на своите нелегални конгреси изнасяше пшеница по цял свят.

Ето каква държава наследи Елцин, когато измъкна трона изпод Горбачов и обяви Русия за независима и демократична страна. Точно тази страна той започна да събира от ръждиви гайки, търкалящи се по дворовете. Ето такава икономика се нае да лекува заедно с разни Гайдари и Чубайси с помощта на терапия, която народът нарече "шокова". С което дори самите реформатори се съгласиха.

Трудно е да се каже откъде се взе това определение. Шоков бе самият живот с всекидневното очакване на катастрофа и хуманитарна помощ. Шоков бе народът, бродещ с червени знамена покрай магазините, в които изведнъж се появи храна: скъпа, но истинска. Шоково бе началството, пропиляло огромната, безкрайно богата страна. Шоково бе обстоятелството, че сред това началство, сред началниците на лаборатории от средните звена се намериха хора, които сграбчиха за косите бедната, нещастна Родина и се захванаха да я изтеглят от блатото.

Шокова бе появата на Елцин.

Слабообразован, упорит, брутален, половината си живот прекарал по столовете на онези кабинети, в които смачкват човешкото у човека още от първия ден, той откри в себе си непресекващи запаси на мъжество и душевни сили още щом усети властта и личната отговорност за Русия. За народа, който през последните десетилетия бе запазил от всичките си традиционни умения само способността да отмъква всичко, което лежи неохранявано наоколо. За репутацията на държавата, която 70 години с кратко прекъсване през войната внушаваше на останалия свят само страх и отвращение.

Той сякаш се роди отново, този бивш строител, номенклатурен кадър, член на политбюро. Убеден демократ, за когото свободата на словото стоеше по-високо от всякакви печатни и непечатни ругатни по негов адрес – по телевизионните екрани, във вестниците, по оградите. Убеден либерал, за когото понятията "свобода на предприемачеството", "пазар", "частна собственост" бяха свещени. Убеден антикомунист, за когото боговете от старите партийни книжки се бяха превърнали в дяволи, миришещи на сяра и на кръв. Като всеки неофит  той изглеждаше смешен, когато откриваше истини, известни в Русия на всяко дете, но това не предизвикваше смях. Защото израстваше от неговата детска наивност, която той пренесе през целия живот заедно с властолюбието, честолюбието, по анархистки взривния си характер.

По негово време (и само по негово време) Русия изправи колене - със сила излизаше от нищетата и позора. От комунистическия феодализъм – към дивия капитализъм, от блокадната «совдепия» - към Чикаго на двайсетте години, но друг път Русия нямаше, каквото и да разправят привържениците на "постепенния преход" и "бавното навлизане в пазара ", които при празната хазна щяха да погубят държавата по-бързо, отколкото за 500 дни. Изобилието по рафтовете, почти конвертируемата рубла, издигнатите от развалини заводи и нефтопреработващи комплекси, пищни ресторанти, туристически агенции, банки, банки, банки... всичко това бе създадено по негово време, по времето на Борис Николаевич Елцин, през първите години на неговата власт, в онази епоха, която завинаги остава свързана с неговото име.

След това силите му не издържаха. След това под влиянието на умората и на древния руски обичай за борба с умората, у него започнаха понякога да избиват най-лошите обкомовски черти. Събуждаше се деспотизмът заедно с прекалената доверчивост към негодници: така започна първата чеченска война. Появяваха се фантомни великодържавни болки: тогава той почваше да заплашва приятеля Бил с ядрени ракети и да награждава участниците в Прищинския десант. Той все пак си беше прекалено стихиен привърженик на пазара и демокрацията: не обичаше, но търпеше олигарсите, не търпеше, но обичаше крадливата сган от близкото обкръжение. Той се пропи, опитвайки се да реформира страната. Оздравя за дълго след като излезе в оставка. В едно известно интервю си призна, че е живял не много щастлив живот. И че е щастлив едва сега - в старостта, на спокойствие.

Впрочем, на това трудно може да се вярва. Защото самият Борис Николаевич даваше храна на съмненията, когато рядко, но със забележимо отчаяние откликваше на стоманено-сивите новини из живота на суверенна Русия. Например, когато назначения от него наследник връщаше на Русия сталинския  химн или цинично заграбваше цялата власт след Беслан. И тук вече сюжетът се разраства до мащабите на истинска трагедия. Болният Елцин, по погрешка открил в Путин наследник за славните дела, бе обречен заедно със съотечествениците си да живее в своята халюцинация - в Русия, която той беше избрал. И заедно с хипнотизираните съграждани да наблюдава как бавно, но неотменимо се унищожават неговите политически завоевания.

Впрочем, немалко от тях са все още налице. Спомня си за тях дори и вторият президент на Русия, проронил преди няколко години: а бе, каквото и да си мислим за Елцин, но точно през годините на неговото управление "народът получи най-главното - свободата". Оказва се, че нейната стойност е неоспорима и за Путин. Поне в минутите, когато говори за Елцин.

Всъщност, тя все още тлее в страната: "нашата и ваша свобода". Свободата на  словото, подслонила се в малотиражни вестничета и в многотиражния Интернет. Свободата на демонстрациите, въплътила се в забранени маршове, където "Другата Русия" отстоява своето право на несъгласие в града, окупиран от силите на ОМОН. Жива е и свободата да се застъпваш за човешките права, макар и ограничена от произвола на съдилищата и общата атмосфера на чекистки маразъм.

Затова пък свободата на движение по целия свят е пълна. Затова пък руснаците – и у дома, и в емиграция – са свободни тези дни заедно с целия свят да споменат своя пръв президент, да му благодарят за всичко добро, което той успя да свърши, и да му простят неволните, макар и тежки грехове. Защото в тези траурни дни образът на Елцин - освободителя и реформатор засенчва всички слабости на грешния, понякога неразумен и нетрезв човек на име Борис Николаевич Елцин.

А в паметта на  поколенията той ще остане като един от най-достойните ръководители на Руската държава. Защото ако в Историята има поне някакъв смисъл, то това е движението на народите към свобода. След Горбачов Елцин възглави това движение и вървеше с него докато му стигаха силите, и не се вкопчваше във властта, когато силите го изоставиха, и се покая накрая, и с нарастваща тревога следеше развитието на събитията в страната, която обичаше и мечтаеше да види прилична на него самия - свободна, великодушна, силна. Докато не спря сърцето му, сломено от недъзите и надеждите, които не се сбъднаха.

Превод Милен Радев

Още от Свят

Какво се крие зад истерията с "отнемането и продаването на деца"?