В замяна на сигурност за Централна Азия САЩ ще грабнат петрола на района

Съединените щати предприеха в Централна Азия стратегически поход с епични мащаби. В предишни времена този тип експанзионизъм щеше да бъде наречен колониализъм или империализъм. Той щеше да бъде представен като благородна мисия за разпростиране на цивилизацията върху по-изостанали части от света или като законен израз на месианската мисия на САЩ. Сега се нарича просто "война срещу тероризма".

Ако е необходимо морално оправдание, сегашната увереност на САЩ в правотата на каузата им е непоклатима, като на викторианска мисионерска организация .

От идеологическа гледна точка американската кауза изглежда, поне за мнозина в САЩ, също така безспорна. Свобода, демокрация, сигурност и свободна търговия са върховни блага, предоставяни на тези, които признават опеката на Вашингтон. И не са ли те великите, универсални вълшебни думи на нашето време? Ястребите в администрацията на Буш и в Републиканската партия със сигурност смятат така. Те не виждат причина, поради която някоя страна може да откаже такова щастие, и са решени да разпрострат тези блага върху всички.

Дори да оставим настрана подобни разсъждения, войната в Афганистан предостави политически, икономически и военни възможности в района, които САЩ отдавна търсят и които сега са им напълно достъпни. През септември 2000 г. например генерал Томи Франкс, човекът, станал известен покрай войната в Афганистан, вече обикаляше Централна Азия, размахвайки чекова книжка за военни помощи. Като цяло обаче по време на президентството на Клинтън опитите да бъдат прокарани американските интереси в богатата на петрол и газ Централна Азия бяха до голяма степен осуетени, особено след ракетното нападение над Афганистан през 1998 г., последвало атентатите на Ал-Каида срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания.

Наистина само преди 18 месеца геостратегическите разговори засягаха все още налагането на руското влияние в бившите съветски републики Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан, Киргизстан и Казахстан. Новият руски президент Владимир Путин беше особено заинтересован от дестабилизиращото влияние на подкрепяните от талибаните фундаменталисти, които той свързваше с Чечения. "Действията на ислямски екстремисти в Централна Азия дават на Русия възможност да укрепи позициите си в района", се казваше в меморандум на руския министър на отбраната Игор Сергеев.

Китай, който е разтревожен от вълненията сред собственото му мюсюлманско уйгурско малцинство и е наясно с централноазиатския стратегически и икономически потенциал, също започна през юни миналата година да разширява влиянието си в района чрез новия Шанхайски договор.

След 11 септември обаче и особено с промяната в американско-руските отношения, Путин се съгласи, въпреки съветите на някои генерали, САЩ да преговарят за първи път с афганистанските съседи за ограничен достъп до базите им и за логистична подкрепа. Китай също, макар и да възразяваше по принцип срещу американската интервенция, на практика призна сериозните последици от евентуални опити да възпрепятства САЩ. И двете страни се надяваха да извлекат полза от помощта си за американците. САЩ започнаха да се отнасят към Путин като с партньор, дори му предложиха по-тясно сътрудничество с НАТО. С Пекин бяха превъзмогнати споровете за човешките права и търговията. Китай беше приет в Световната търговска организация без проблеми.

В същото време и двете страни имат все повече причини да съжаляват за съдействито си. След като се настаниха в техния централноазиатски заден двор, САЩ очевидно нямат намерение да го напуснат скоро. Романтиците, които вярват, че това е доказателство за поемането от САЩ на ангажимент да възстановят опустошения Афганистан, трябва да се събудят.

Основен приоритет на САЩ остава унищожаването на Ал Каида. Сега фокусът е преместен към Пакистан, Сомалия и дори Иран. Работата в Афганистан е оставена обаче да бъде довършена от съюзниците чрез безвластните сили за поддържане на сигурността под британско командване, хуманитарните агенции или дипломатите от ООН.

Задачата на американските бази е само отчасти да не допуснат завръщането на талибаните в Кабул. Тяхната по-голяма и дългосрочна роля е да налагат американската власт и американските интереси в страни, които досега бяха извън обсега на САЩ.

Така Узбекистан се оказва убежище за постоянната американска база в Ханабад, където са настанени 1500 американски военни. Летището Манас край киргизстанската столица Бишкек е предвидено за бъдещ транспортен център с 3000 войници, самолети и патрулна авиация, други летища са под американски контрол в Таджикистан и Пакистан, а Пентагонът започна редовни смени и придвижвания на войски, като по този начин превръща в постоянни обявените първоначално за временните и спешни военни мисии.

Изкушенията за държавите домакини са достатъчно ясни. Военното сътрудничество обикновено е от полза за двете страни. Заедно с базите идва договорката със САЩ да подготвят и екипират местните сили. Следва икономическата помощ и търговските споразумения. Така например до неотдавна пренебрегваният Узбекистан получи през 2001 г. 64 милиона долара американска помощ и търговски банкови кредити за 135 милиона долара. Администрацията на Буш планира за 2002 г. да предостави над 52 милиона долара помощ на Казахстан, една част от която за военни цели.

Според последния годишен доклад на Хюман Райтс Уоч, публикуван тази седмица, тези сделки са сключени въпреки документираните доказателства срещу централноазиатските режими, свидетелстващи за авторитарното им управление, липсата на демокрация и зачитане на човешките права, като типичните за Таджикистан изтезания на политически затворници и често несъществуващата свобода на печата в целия район.

Американските строители на империи отговорят на такива противоречия с доводите, че досегът с по-висши ценности и стандарти в крайна сметка ще има положителен, възродителен ефект. Междувременно потенциалните облаги за САЩ са огромни: растяща военна хегемония в една от малкото части на света, които все още не са под властта на Вашингтон, разширяване на стратегическото влияние за сметка на Русия и Китай, превръщане в първостепенен политически фактор и преди всичко достъп до баснословните, извън сферата на ОПЕК, петролни и газови богатства на Централна Азия. Ако афганистанците пък се държат добре, те дори може да получат контрола върху петролопроводите.

По БТА