Въпреки далечната перспектива, привлекателността на еврозоната преобладава на изток

Предвидено на теория за 2004 или 2005 година, началото на процеса на разширяване на Европейския съюз на Изток за страните кандидатки - България, Естония, Унгария, Литва, Латвия, Полша, Румъния, Словакия, Словения и Чехия - е само една първа стъпка. Тяхната крайна цел е да влязат в еврозоната. Но тази перспектива е още далечна и ще се реализира доста години след влизането им в ЕС.

Въпреки това два въпроса вече са актуални - как институционално да се подготви прехода и при какъв валутен курс може да се очаква преминаването към еврото? Тези въпроси се присъединяват към един друг, който твърде рядко се задава - каква е политическата цел на присъединяването към еврото?

В институционалната сфера всичко е мъгляво. Днес всяка конфигурация има своите особености. Валутните режими са разнообразни - от плаващ до напълно фиксиран валутен курс. От десетте засегнати валути, пет са повече или по-малко свободни плаващи. Това са чешката и словашката крона, полската злота, словенският толар и румънската лея.

За сметка на това българският лев и естонската крона са във валутен борд, свързан с еврото, като тази валутна политика обвързва една валута с друга, определя фиксиран валутен курс и прави цялата парична маса на страната зависима от нивото на валутните резерви.

Литовският лит от своя страна е обвързан с щатския долар (но властите желаят да го заменят с еврото), а латвийският лат - със специалните права на тираж (валутната кошница, използвана като своеобразна парична единица от Международния валутен фонд). Унгарският форинт пък наскоро излезе от пълзящото си обвързване към еврото, което му позволяваше да коригира ефектите на инфлацията чрез постоянни промени на курса на националната валута. Унгарската валута замени тази система с фиксиран на практика курс и позволени само в определени граници флуктуации.

Няма идеална система за подготовка за влизане в еврозоната. Един фиксиран режим може би изглежда по-удачен, по примера на правилата, които предхождаха създаването на единната европейска валута. Един преходен период с ориентировъчен курс и флуктуации от плюс-минус 15% би могъл да предхожда всяко присъединяване.

Въпреки това желанието за интеграция в еврозоната, което предвижда, че всяка източноевропейска страна ще слее икономическата си политика с тази на много по-богати държави, създава известна дилема. В действителност трябва да се съчетаят две цели, които могат бързо да станат несъвместими - подобряването на жизненото равнище и на усилията за конкурентност.

Съюзът постави като предварително условие за разширяването, то да не заплашва икономическата стабилност на кандидата. С други думи, петнадесетте искат от тези държави "да бъдат способни да се справят със съществуващия конкурентен натиск вътре в Съюза".

Това означава да имат известно ниво на конкурентна способност, от което страните от Източна Европа са доста далече, ако съдим по постоянството на неравновесията във външната им търговия. Тук можем да отбележим, че от страна на Запада разширяването често се представя на индустриалците като начин за достъп до "един по-голям пазар", което всъщност отново представя пазарите на Изтока като... трайно по-слабо конкурентноспособни.

От друга страна, държавите от Изтока, дори и сега много изостават по отношение на своя брутен вътрешен продукт (БВП) на човек от населението. Освен Словения, никой не надминава границата от 5988 евро на човек от населението, докато средната стойност в ЕС възлиза на 24 497 евро. С други думи, десетте държави обединяват 100 милиона жители или над една четвърт от населението на Съюза, а произвеждат само 4% от неговия БВП. Това неравенство, което едва ли ще изчезне към момента на разширяването, е една спирачка за ентусиазма.

То тревожи едновременно европейските институции, чиято цел е стабилността на зоната, и страните-членки, които се притесняват - според положението си - коя от увеличаването на европейските разходи, коя от намаляването на субсидиите, коя от претворяването на секторните политики (селскостопанската, например), коя от движението на населението... Разликата в жизненото равнище е неприятна и за държавите от Източна Европа, които пък се безпокоят от "изтичане на мозъци".

Освен това, ако навсякъде по света повишаването на жизненото равнище е сред основните цели на правителствата, не бива да забравяме, че на Изток то бе сред движещите сили на прехода и остава жизненоважен приоритет за властите. Но тази цел не е съвместима в краткосрочен план с тази за една по-добра конкурентна способност. Един пример - поевтиняването на валутата прави по-евтина националната продукция на чуждестранните пазари, но автоматично води до обедняване, дори и само поради оскъпяването на вносните стоки. Поскъпването ѝ пък има обратните ефекти.

Естествено не става въпрос да бързаме да фиксираме необратимо курсовете към еврото на различните валути на страните-кандидатки, пък и въпросът няма да бъде поставен още няколко години. Поне още толкова различията няма да изчезнат и дилемата ще си остане в сила. Рискът е да не би тревоги от краткосрочен аспект да наложат решенията за този важен параметър. Още от сега трябва да преобладава една цел - да накараме пазарите да приемат едно окончателно валутно равенство, вместо да им оставим ролята да решават. Във финансово отношение политиката винаги ще има своята дума, стига тя да е добре обоснована и смислена.