Война или мир без Арафат в Близкия изток?

Рязкото изостряне на палестинско-израелските отношения породи усещането за близка развръзка на конфликта. Това предчувствие бе подкрепено от промъкналото се в печата преди няколко седмици изявление на началника на генералния щаб на израелската армия Шаул Мофаз, че тя е готова за широки терористични акции или военна кампания срещу една страна в региона, която може да започне през 2002 година.

Война няма да има
Въпреки това повечето аналитици са на мнение, че голяма война няма да има и в най-лошия случай нещата може да се сведат до отстраняването на Арафат. Тогава реакцията на арабските страни ще бъде приблизително същата, както на нахлуването на Израел в Ливан през 1982 година.

Аргументите се свеждат до следното:
В момента арабският свят е абсолютно разединен.Военното превъзходство на Израел е толкова очевидно, че арабите неминуемо ще загубят една война. А война с такъв предсказуем резултат крие опасността от рязка вътрешна дестабилизация в много от страните от региона. Освен това арабите никога не са започвали война без подкрепата на някоя от големите сили. Същевременно поради опасения от разпадане на антитерористичната и антииракската коалиция Америка няма да позволи нито на арабите, нито на Израел да направят това.

Въпреки тези аргументи трудно можем да си представим, че арабските държави ще останат безучастни при един съкрушителен удар на израелската армия по структурите на палестинската администрация, особено на фона на неизбежните вълнения на "арабската улица". Не трябва да се подценяват и амбициите за реванш на арабските генерали. Последната арабско-израелска война беше през 1973 година. През изминалите десетилетия практически изцяло се смени поколението военни, изпитали на собствен гръб мощта на израелската армия и мъката от поражението. В командването на военните структури на арабските страни дойдоха млади офицери, значително по-добре технически са сега арабските въоръжени сили. Не е изключено при една война арабите да използват ракети, а може би и друго неконвенционално оръжие. Ще издържи ли подобен натиск противовъздушната отбрана на Израел?

Конфликтът е един, интересите са много
Всяко засилване на напрежението в региона, още повече пък война, незабавно ще се отрази на всички борси в света със скок на цените на петрола. Напълно възможно е новата война да покаже, че стратегическото значение на арабския петрол е без алтернатива за Запада, включително САЩ, където делът на вносния петрол вече стигна 52 процента.

Във връзка с това от ескалацията на напрежението в зоната на палестинско-израелския конфликт може да извлече дивиденти Саудитска Арабия. Фактите от последните години сочат, че нейното ръководство има сериозни намерения да отнеме на Египет ключовата роля в уреждането на палестинския проблем.

Друга страна, заинтересувана от засилване на напрежението в региона, може да се окаже Сирия. Засилването на палестинския компонент в мирния процес значително обезцени възможните дивиденти на Сирия от мирното уреждане на проблема с Израел. Неочакваното извеждане на израелските войски от Ливан през май 2000 година притисна Дамаск в ъгъла, поставяйки под въпрос сирийското присъствие в тази страна. В не по-малка степен тук прозира и интересът на Ирак. Всяка по-значима общоарабска акция срещу Израел ще доведе до излизането на Ирак от изолация.

Под натиска на "улицата"
Напоследък интифадата се сви до спиралата на насилието на принципа терористичен акт - ответен удар - терористичен акт. При това се очерта интересна закономерност: щом палестинските власти предприемат усилия за намаляване на напрежението, веднага следва терористичен акт или серия от актове. А ответният удар на Израел се нанася именно по структурите на палестинската национална администрация, като все повече отслабва тяхната възможност за възстановяване на контрола над ситуацията.

Въпреки това изглежда че Ясер Арафат бе и си остава лидер от национален мащаб, който няма алтернатива, прагматичен и рационално мислещ, със завиден политически усет и безстрашие. Но именно това го прави уязвим. Ако в сегашното си положение той вземе строги мерки срещу ислямистите, това означава да въвлече палестинците в гражданска война. А това може да стане началото на края на Арафат като общопалестински лидер, който цял живот се е борил за обединяване на палестинските редици.

При създалите се обстоятелства Арафат ще предпочете да остане в историята като лидер на борбата за освобождение на Палестина, който така и не успя да постигне създаването на държавата, отколкото на човек, предал интересите на целия палестински народ.

Очевидно и Шарон чувства силния натиск на електората, както и на крайно десните в своята коалиция. Всичко това го кара да увеличава силата и мащабите на ответите удари, тласкайки израелско-палестинското противопоставяне към опасна граница, отвъд която силовият вариант остава без алтернатива.

При това положение трудно може да бъде постигнат мир и решение на проблема. В най-добрия случай палестинският проблем може да бъде замразен за известно време. В най-лошия ще породи още по-голям хаос и насилие, а името на Арафат ще се превърне в безсмъртен символ на националната борба на ислямистите, излезли на доминиращи позиции при тези условия.

*Авторът е експерт в Института за изучаване на Израел и Близкия изток

По БТА