Войната разкрива ограниченията на американската военна стратегия

След последните няколко месеца Пентагонът вече е убеден, че не са много враговете, които не могат да бъдат сразени чрез добре насочени, но изключително мощни въздушни удари. След Косово и Афганистан американското министерство на отбраната общо взето реши, че въздушната сила действа най-добре в съчетание със сухопътни сили, които принуждават врага да заема открити позиции, откриват целите и го преследват след бомбардировките. Тъй като САЩ нямат желание да рискуват на бойното поле собствени части, те се нуждаят от местни съюзници. Затова присъствието на Северния съюз в Афганистан за тях бе особено благоприятно обстоятелство.

Ето че американците приключват поредния голям конфликт с малко жертви. От седемте загинали американци повечето бяха поразени от приятелски огън, а не от врага. Западните медии дадоха повече жертви. Загиналите сред афганистанското мирно население бяха доста, но точният им брой не може да се установи със сигурност. Сведения от места като Кандахар показват, че американските бомбардировки са били общо взето добре насочени, но и толкова мощни, че ефектът от макар и малкото грешки в целите е бил ужасяващ.

Почти сигурно е, че съчетанието между американската авиация и антиталибанските командири, подпомогнати от американски и британски командоси, са спестили много кръвопролития. Това се дължи най-вече на сателитните телефони, които дадоха възможност за енергични пазарлъци между афганистанците и убедиха мнозина талибански командири да дезертират, а понякога и да се предадат. Подценяването на тези сделки накара мнозина наблюдатели, включително и мен, да надценяваме възможностите и готовността на талибаните за съпротива.

Ако американците действаха сами, стоварването на сухопътни войски щеше да им отнеме доста повече време, а сделките с талибаните щяха да са много по-малко поради обусловената от американската култура склонност да се настоява за безусловна капитулация. Освен това те не привлякоха омразата към външния нашественик: вместо това успяха да я пренасочат към чужденците от Ал Каида.

Американците сигурно са си отдъхнали при бързата капитулация на талибаните, но едва ли са се зарадвали на условията при които стана това. Едва сега почват сериозните усилия по издирване на водачите на талибаните и Ал Каида, да не говорим за проблемите по управлението на страната.

Удивително малко талибански бойци бяха разоръжени. Изглежда, че мнозина са се върнали с оръжие по своите села или пък са се превърнали в разбойници. Въпреки настояванията на американския министър на отбраната Доналд Ръмсфелд, че шефовете на Ал Каида трябва да бъдат заловени или убити, повечето се откупиха и напуснаха Афганистан. Когато американците възразиха срещу преговорите на антиталибанските сили в Източен Афганистан с бойците на Ал Каида в Тора Бора с аргумента, че така им се дава време и възможност да избягат, очевидният отговор на командирите бе: "Щом толкова са ви притрябвали, заповядайте и си ги хванете сами."

Безспорно сърцето на Ал Каида е изтръгнато и способността на организацията за действие е тежко увредена, ако не и напълно унищожена. Вашингтон обаче се нуждае от Осама бин Ладен "жив или мъртъв". Молла Мохамад Омар като че ли също изчезна, а именно фактът, че не довърши Саддам Хюсеин през 1991 г., помрачи иначе бляскавата победа на Джордж Буш Старши в Ирак.

Нещо повече, каквото и правителство да се установи в Кабул, непосредствените резултати от войната ще са раздробяване на властта и насърчаване на беззаконието. Понякога Пентагонът оставя впечатлението, че задълженията му в дадена страна приключват с елиминирането на "лошите", докато държавният департамент като че ли разбира, че военните успехи ще се обезсмислят, ако положението в Афганистан не се закрепи поне в известна степен.

Друга причина да не избързваме с оценката за поуките от една война е, че онова, което действа при едни обстоятелства, може да не подейства при други. Миналата седмица президентът Буш ентусиазирано похвали съчетанието от "разузнаване в реално време, местни съюзнически сили, специални части и точни въздушни удари". Той добави, че този конфликт "даде повече знания за бъдещето на военното дело, отколкото десет години работа по комисии и научни симпозиуми".

Ние обаче имаме доста основания да оспорваме този подход. Кампанията ще е толкова добра, колкото са и местните съюзници. Те обаче не винаги ще са налице или пък няма да са надеждни. Ако САЩ решат да се върнат в Сомалия, едва ли ще се сработят с местните вождове по-добре отколкото през 1992 - 1993 г. При преценката на възможната операция срещу Ирак трябва да се отчете равнището на евентуалната подкрепа сред шиитите и кюрдите, които са в опозиция на режима на Саддам. Ако съюзниците ви се провалят, възможностите ви може да се изчерпят, а прекомерният ентусиазъм може да ви донесе и вина, като ви замеси в кланета и грабежи.

Силните позиции по суша са необходими за поддържане на политическо влияние и за предотвратяване на нов срив към хаоса в страни, които от десетилетия живеят сред ужасите на войната. Предаването на политическото влияние на която и да е местна фракция - решение, което обикновено се основава по-скоро на опортюнистични съображения, отколкото на западни политически норми, може да създаде проблеми за иначе приятелски настроените техни съседи. Нещо повече, с непрекъснатото изтъкване на значението на малкия брой жертви американците подтикват враговете си да нападат техни части при всеки удобен случай.

Това рязко противоречи на позицията на британското правителство, че западните сили могат да свършат работа, но само ако са готови да установят силно присъствие по суша. Тони Блеър, който беше готов да изпрати британски части в Кабул веднага щом градът падна в ръцете на Северния съюз, се придържа именно към това схващане, а и към възгледа, че докато Западът не се заеме изцяло с политическия и икономическия живот на страни като Афганистан, те никога няма да престанат да създават проблеми на останалия свят.

Американците може би вече разбират, че не могат да си позволят да пренебрегват по-тревожните и нестабилни райони, но все още са склонни да разчитат на хуманитарни мисии и политически натиск за налагане на удобни правителства. Те предпочитат да дават пари, да показват дипломатически мускули и да осигуряват логистична подкрепа.

Фактът, че американците разчитат на подходящи местни съюзници, слага граници на онова, което те ще могат да постигнат в бъдеще. От друга страна обаче, чувството за ограниченост не е лошо за една свръхсила, а признанието за потребността от съюзници по суша е по-добро от възгледа, че само с въздушна сила могат да се постигнат всякакви стратегически цели.

По БТА