Войната срещу Ирак и последиците за Близкия изток

Отправяйки поглед към бъдещето, лидери от Близкия изток съзират политическа суматоха, израелско-палестинска безизходица и заплаха от война в региона.

Американският президент Джордж Буш каза, че все още не е решил дали да нападне Ирак, който е обвинен, че притежава ядрени, химически и биологични оръжия и подкрепя терористи. Това не са празни приказки - тонът на САЩ става все по-рязък. Хиляди американски войници, участващи във военни учения или са разположени в арабски държави съгласно сключени с тях дългосрочни споразумения в областта на сигурността, откъдето могат лесно да се превърнат в авангард на една атакуваща сила.

Същевременно лидери на арабски страни и на Иран са недоверчиви към Саддам Хюсеин, който на два пъти въвлече района във война.

Една следваща война ще разтърси целия район. Ирак ще рухне. Демокрацията, която американски служители и иракски изгнаници си представят, не дава бърз отговор как да бъдат превъзмогнати етническите, религиозни и политически разцепления сред иракското население, подтискани досега от Саддам чрез коварство и насилие.

Бежански кризи, недоволство сред кюрдите в други страни, което може да се разпали, ако иракските кюрди постигнат независимост, както и икономически упадък могат да бъдат усетени най-остро в съседките Йордания, Сирия, Турция и Иран.

Иран е зает най-вече с вътрешните си проблеми.

Нито една страна от продължителния, често пъти жесток дебат как да бъде дефинирана иранската "ислямска република" няма сила да извоюва победа. Реформаторите нямат контрол над съдебната власт и службите за сигурност, а хардлайнерите не се ползват с обществена подкрепа. Предизвикателството пред двата съпернически лагера е как да постигнат компромис, който да предпази страната от разпадане.

Смъртна присъда, издадена в края на 2002 г. на професор за това, че се е усъмнил във властта на духовенството над иранското общество, предизвика едни от най-масовите прореформаторски демонстрации от години. Залогът е голям: ако иранският експеримент бъде удавен във вълна от насилие, на Запад този неуспех може да бъде изтълкуван като доказателство, че ислямът и демокрацията не могат да вървят ръка за ръка.

През октомври Бахрейн проведе първите си парламентарни избори от почти 30 години насам. Водещата в Мароко партия Социалистически съюз на народните сили спечели парламентарните избори през септември, които бяха окачествени като прозрачни и честни. Консервативни ислямски партии в двете страни също се представиха добре. Някои в района на Близкия изток смятаха, че евентуална победа на фундаменталистите ще направи твърде рисковано едно "освобождаване" на политиката в тази предимно автократична част от света.

В Египет, най-гъсто населената страна в арабския свят и една от най-влиятелните, синът на президента Хосни Мубарак - Гамал излезе на преден план през 2002 г. и с това подхрани съмненията, че старият Мубарак планира той да го наследи.

Арабските монарси естествено биват наследявани от свои роднини, но сред официално избраните президенти като Мубарак, който управлява Египет в продължение на две десетилетия, само споминалият се сирийски диктатор Хафез Асад бе наследен от своя син непосредствено след смъртта си през 2000 г. Сред останалите арабски лидери, за които се смята, че хранят такива амбиции, са либийският лидер Муамар Кадафи и иракският президент Саддам Хюсеин.

Арабски лидери прогнозират, че евентуална война на САЩ срещу Ирак ще предизвика хаос. Те заявиха, че няма да успеят да овладеят населението, чийто гняв срещу САЩ нараства все повече. От 11 септември м.г. войната срещу тероризма е окачествявана в редица арабски медии като война срещу исляма и арабите, чиято кулминация ще бъде евентуална атака срещу Ирак. САЩ са оклеветявани също като защитници на Израел.

След година на самоубийствени атаки и удари на израелската армия, в които загинаха стотици хора и от двете страни, израелско-палестинският конфликт остава в порочния кръг на насилието и взаимните обвинения без някоя от страните да даде знак, че е готова на компромис.

В палестинския лагер опитите на движението на Ясер Арафат - Ал Фатах да се споразумее с екстремистката групировка Хамас да спре атаките в Израел срещу цивилни досега не са дали резултат.

Израелският премиер Ариел Шарон в момента е сочен като евентуален победител в изборите на 28 януари, въпреки че може би ще трябва да управлява още веднъж в коалиция с умерената Партия на труда. Шарон казва, че приема идеята за палестинска държавност, но поставя трудни условия, а палестинците въобще му нямат доверие, особено след като той разпореди действителната окупация на целия Западен бряг.

Очаква се т.нар. Четворка - САЩ, ЕС, ООН и Русия - да прокара "пътна карта", която предвижда създаването на палестинска държава не по-рано от следващата година с условни граници, но твърде по-тесни от исканите от Арафат.

В арабския свят имаше вълни от антиамериканско насилие, предизвикани от представите, че Вашингтон сляпо симпатизира на Израел, както и в отговор на заплахите за война срещу Ирак. Въпреки това антиамериканските и проиракски протести през 2002 г. бяха малко.

През десетилетията някои арабски правителства се специализираха в заглушаване на недеволството на народите си. Вместо да предизвика вълна от протести, една атака на САЩ срещу Ирак може да послужи за претекст за допълнително ограничаване на свободите и отказ от демократизиране.

По БТА