Време е Америка да се намеси

Настоящата криза в Близкия изток представлява сериозна заплаха за интересите на САЩ. Може да се спори безкрайно дали Ариел Шарон или Ясер Арафат са по-виновни за възникването на кризата. Това, което обаче е ясно е, че двамата не могат да постигнат мир заедно и че нито един от тях не може да наложи своя вариант на мирно споразумение. 4,8-те милиона израелци не могат да продължават да държат в подчинение 4,5-те милиона палестинци /от които 1,2 милиона са израелски граждани/, тъй като това би подкопало израелската демокрация и чувството за самоуважение.

Палестинците нямат нито силата, нито международната подкрепа, за да изтласкат израелците към морето, а терористичните им тактики не могат да бъдат защитени от морална гледна точка.

Гневът на израелците, породен от палестинските самоубийствени атентати е разбираем. Всяко израелско правителство, изправено пред подобна провокация, би реагирало по подобен начин, но трябва да се отбележи, че през последната година отговорът на Шарон е съсредоточен главно върху подкопаването на палестинската власт, което е в синхрон с политиката му на изграждане на еврейски селища на Западния бряг и ивицата Газа и с противопоставянето му на договорения в Осло мирен процес.

Силно разклатената палестинска власт води палестинския народ към състояние на анархия, в което на преден план излизат екстремистките елементи. В Израел и особено в партията Ликуд все по-често се чуват предложения за изгонването на палестинците от териториите им. Арабският гняв към очевидното пристрастно отношение на САЩ към Израел ще нарастне и по този начин ще изложи на голям риск държави, които се възприемат като приятелски настроени към Америка.

При тези обстоятелства Америка не може да пренебрегне световното обществено мнение. Съществува почти пълен световен консенсус, че американската политика е станала едностранчива и двулична от гледна точка на етиката и че САЩ явно показват симпатии към израелските жертви на терористичното насилие и относителна незаинтересованост към палестинските цивилни жертви. САЩ рискуват да загубят международната подкрепа за войната срещу тероризма и особено за плановете за операция срещу режима на Саддам Хюсеин.

Следователно отговорът на САЩ трябва да бъде продиктуван от стратегическото осъзнаване на всички замесени интереси, а не от твърденията на една от страните. Политиката, която се следва в последно време и която поставя ударението върху прекратяването на огъня и върху мерките за възвръщане на доверието, докато се изчаква двете страни да решат проблемите си сами, се превърна в неписан закон за отлагане. Съвсем ясно е, че оставени без чужда намеса израелците и палестинците могат да водят само война.

Взаимните подозрения в мотивите им и взаимната им омраза са твърде големи, за да позволят постигането на нужния компромис. Във всяка страна има влиятелни фракции, които са дори по-крайни от сегашното ръководство.

Речта на президента Джордж Буш за близкоизточната криза, произнесена миналия четвъртък, беше важна стъпка към изясняване на противоречивата и донякъде непоследователна политика на администрацията. Три момента от нея обаче трябва да бъдат премислени.

Първо, като посочи, че терористичното нападение от 27 март е попречило на приемането на споразумение за прекратяване на огъня, Буш рискува да превърне мирния процес в заложник на всеки нов терористичен акт. Израел би бил оправдан да действа срещу нови актове на тероризъм, но отговорът трябва да бъде насочен срещу действителните извършители, а не срещу палестинските политически структури.

Второ, личните критики на Буш към Арафат предполагат, че палестинците трябва да избират своя лидер в съответствие с американските и дори израелските предпочитания.

Трето, речта трябваше да покаже, че мисията в Близкия изток на държавния секретар Колин Пауъл има за цел да поднови процес, който е съсредоточен повече върху действията, отколкото върху процедурите. Пауъл трябва да накара арабските лидери да направят изявление, в което категорично да осъдят самоубийствените атентати като същевременно бъде защитено правото на палестинците да се съпротивляват срещу окупацията и разширяването на еврейските колонии. Тогава Арафат може да направи изявление без да излезе, че се подчинява на американските и израелските условия.

САЩ трябва да изготвят конкретен мирен план, базиран на резолюциите на ООН, на решенията от предишните преговори в египетския курорт Таба и на саудитското предложение за нормализиране на отношенията между Израел и арабските държави.

Необходимо е САЩ да покажат намерението си да разположат, със съгласието на Израел и Палестина, мироопазващи сили, които да гарантират сигурността на двете страни. НАТО трябва да вземе участие в подобни сили, предвид факта, че Европа също има интерес от прекратяването на кризата. Не трябва да се заблуждаваме, че подобна инициатива ще получи незабавната подкрепа на израелците и палестинците, но и не трябва да подценяваме влиянието на Америка, както и желанието на хората от двете страни да намерят изход от кризата.

----------------------------

*- Збигнев Бжежински беше съветник по националната сигурност на президента на САЩ Джими Картър между 1977 и 1981 г. и участва в подписването на споразуменията в Кемп Дейвид между Израел и Египет.