Всички българи победиха останалите

На президентските избори Георги Първанов получи всичко, което искаше, включително легитимирането си като проевропейски президент

Ако президентът е лицето на една нация, какво лице на България ще видят утре европейците и дали изобщо искат да гледат зад схемата, която в момента ги устройва

На президентските избори сегашният държавен глава и кандидат на левицата Георги Първанов очевидно спечели всичко, което можеше да се спечели.

Той получи гласовете на хората от собствената си партия плюс тези от всички присъдружни, макар и фантомно-файтонни леви формации. Получи масирана подкрепа от ДПС. Получи доста масово гласове на млади хора – и изтъкна това с особено задоволство.

Още на първия тур президентът Георги Първанов си осигури твърде комфортна преднина, която му позволи да не се притеснява за изхода от битката. Още по-малко бяха притесненията му заради това, че срещу него на балотажа се изправи точно предпочитаният претендент – Волен Сидеров, човек, определян и вътре и извън страната като националистически и ксенофобски кандидат.

Съвсем различна би била ситуацията, ако кандидатът на десницата Неделчо Беронов бе стигнал до балотаж. Тогава Първанов щеше да бъде изправен пред опасността това да предизвика ако не възраждане, то поне събуждане на онези десни избиратели, които на първия тур не отидоха да гласуват дори с отвращение. И щеше да бъде принуден да участва в реален диспут, по време на който да отговаря – може би - на по-конкретни политически въпроси.

Така или иначе, противник като Волен Сидеров даде на Първанов две основни предимства.

Първо, Сидеров очевидно нямаше откъде допълнително да мобилизира електорат и да застраши преизбирането на сегашния президент. 

Второто – и по-съществено – предимство от този съперник за Първанов е легитимирането му като проевропейския президент на България. Това впрочем донякъде се случи още в първите коментари на големите световни медии след първия тур.

Легитимирането на Георги Първанов като проевропейски, пък и пронатовски президент е очевидна бутафория. През последните години той наистина се представя последователно за такъв, но скърцането със зъби от негова страна, което съпровожда този процес, продължава да се чува в определени моменти. Както и периодичното търчане на доклади при Путин – да се вижда.

Още по-фалшиво стояха в ситуацията след първия тур опитите да се тласне десницата в дилема дали да направи цивилизационния избор или да подкрепи нецивилизования кандидат. Такава дилема на практика не съществуваше, защото Волен Сидеров, ако използваме известната левичарска метафора, е книжен тигър. При това направен от прозрачно тънка и мокра хартия.

На тази привидност обаче се вързаха от една страна онези западни наблюдатели, които гледат на процесите в страните от бившия източен блок през толкова дебели защитни екрани на компютрите, че не виждат “дребните” детайли и затова постоянно се оказват изненадани от различни събития – като се започне от самото разпадане на съветската система и се свърши с последните протести в Унгария.

Върза се също не друг, а председателят на парламентарната фракция на ЕНП и ЕД Ханс-Герт Пьотеринг, който поднесе неочакван подарък за Първанов, като призова на балотажа десните да гласуват за него. Ето защо на пресконференцията след втория тур Георги Първанов дори нямаше нужда да споменава за собствената си проевропейска ориентация. Дотолкова, че почти не спомена и самата Европа, а наблегна на собствения си етатизъм  (”през втория мандат усилията ще са към укрепване на държавността”), като го срещна с егалитаристките нагласи на българското общество (”ще продължавам да бъда все така социално обвързан”).

Съществен въпрос в случая обаче е какво друго освен повърхностна маска биха могли да видят европейските медии и политици, гледайки към президента, който на първи януари следващата година ще пие европейско шампанско от името на  българския народ.

Георги Първанов е много точно олицетворение на своите привърженици – средностатистически българин със средностатистически възможности, симпатично-безличен, конформистки настроен, обвързан със зависимости, изпълнен с предразсъдъци и страхове, готов да загърби една част от миналото, но да обещава цялото бъдеще, пък било то и за друг път.....

И макар явлението Георги Първанов, защото той наистина носи белезите на явление в българския политически живот, да е доста по-сложно, това са поне контурите на лицето, което може да бъде видяно, ако някой се опита да погледне отвъд простата схема – про- или антиевропейски настроен президент.

Друг е въпросът, че колкото и схематични да са подобни обяснения, дори и те надали ще бъдат чути от обществеността в Европа, а още по-малко в Съединените щати. Просто защото приоритетите на западните демокрации през последните няколко години са други и те нямат възможности, пък вероятно вече и желание, да се занимават с детайлите по развитието на демократичния процес в страна като България. Единственото, за което внимават, е тя да не прави твърде резки отклонения.

Доказателствата за това са многобройни, но стига да се споменат само изтеглянето, започнало още преди 5-6 години, на големите организации, които дотогава стимулираха създаването и стабилизирането на гражданския сектор в страната; закриването на радиостанции като “Свободна Европа” и Българската редакция на ББС, снизходителното отношение към нерешения единствено в България въпрос за дейността и зависимостите на обществения живот от бившите специални служби.

И всъщност тази еманципация на Запада е един от факторите, които в известен смисъл стоят в основата както на срутването на българската десница, така и на сегашната победа на Георги Първанов.

 

Впрочем, през следващия мандат ще се види дали това е победа и “за всички българи”. И кои са останалите. Защото, както се опита да намекне един журналист през миналата седмица, някак си не е редно даден народ периодично да се удря с тухла по главата и после  да се пита откъде му идва постоянното главоболие.