За футбола, който обединява

Искам Великобритания да спечели Световната купа. Ако Великобритания падне, то се надявам Франция да спечели. Напоследък британският стар "скъп враг" се нуждае от психологическа подкрепа и бих се радвал тимът на Зизу, в който почти няма бели лица, да спомогне за промяна на френските възгледи за цветнокожите хора. Ако и Великобритания, и Франция не се класират, ще подкрепя Бразилия или Аржентина, тъй като те играят красиво тази красива игра. Кот д'Ивоар, малката, бедна, разкъсвана от войни държава, която най-много исках да вземе трофея, вече прибра отбора си от Мондиала.

Какъв е политическият ефект на футбола? Дали той разпалва войнствения национализъм и ксенофобия или допринася за международното разбирателство и световния мир? Най-сигурно е да кажем - по малко и от двете; но в крайна сметка ефектът е положителен.

Всеки знае обратната страна на медала. Например "футболната война" между Хондурас и Салвадор, провокирана от квалификациите за Световно първенство през лятото на 1969 година. В прекрасния си очерк като очевидец Ришард Капушчински съобщава, че след безсънна нощ, през която е бил замерван с развалени яйца, мъртви плъхове и вонящи боклуци през счупените прозорци на хотела си, отборът на Хондурас е бил транспортиран за мача в бронетранспортьори. "При такива условия е разбираемо, че играчите от Тегусигалпа не можеха да се концентрират върху играта. Те бяха ангажирани с мисълта как да се измъкнат живи.

"Ужасни късметлии сме, че загубихме", каза с облекчение гостуващият треньор Марио Грифин.

Връзката между някои агитки на футболни хулигани и крайно десния ксенофобски екстремизъм е добре документирана. Скорошните схватки между полски и германски привърженици едва ли помогнаха за политическите отношения между двете страни на линията Одер-Найсе.  Има шокиращи примери за расизъм по стадионите в Европа. По-рано тази година, когато феновете в източно-германския град Хале викаха "мръсни негри", "гадни негри" и "маймуни" на играча за Лайпциг от нигерийски произход Адебовале Огунгбуре, той отговори, доста подобаващо - с хитлеристки поздрав. Нелепо, но прокуратурата започна разследване срещу него за "поведение в разрез с конституцията", но обвиненията бързо бяха оттеглени.

През 2004 г. испански привърженици скандираха обиди срещу британския страничен нападател Шон Райт-Филипс. "Тигрите" на Аркан, сръбските паравоенни килъри, бяха отчасти набирани от средите на привържениците на Цървена звезда (Белград).

Футболът е племенно явление. По-малките племена са клубовете; по-големите - държавите. На Световното първенство ставаме свидетели на една световна пищна смесица от племенни национални чувства. Но националното чувство не означава непременно национализъм с неговата негативна асоциация за враждебност и презрение. То може да бъде и патриотизъм, т.е. обич към родината без омраза към останалите. Ето как аз тълкувам сегашната експлозия от развети знамена и спонтанно запети национални химни в Германия. Патриотизъм, не национализъм.

Съвременната добре организирана игра не е просто предаване на племенно-национални емоции през относително мирни канали, с ясни граници, добре установени правила и ръкостискания в началото и края. Същевременно тя доста покварява тези емоции. На мача Полша срещу Еквадор имаше момент, когато полската тълпа изпълни най-великолепната гръмка интерпретация на полския национален химн - втория по красота в Европа след Марсилезата.

"Полша не е загубена, докато сме живи!", ревеше целият стадион. Сякаш в отговор, Еквадор вкара гол. Може да имаш най-великия национален дух в света, но ако другата страна играе футбол по-добре, тя печели.

А ако вашият национален отбор бъде победен, какво ще направите? Ще седите вкъщи, давейки мъката във водка, бира или ром? Не, излизате и подкрепяте някой друг отбор. Не толкова пламенно, разбира се, но все пак... В момента на големия финал на 9 юли голяма част от човечеството ще седи пред телевизионните екрани, подкрепяйки тима на някоя друга страна.

Често, особено в Европа, има елемент на хумор в начина, по който хората подкрепят страната си и хулят страните на другите, и обратно. Веднъж само излязох, за да си купя сандвич от местно заведение в Оксфорд и се натъкнах на група тийнейджъри с огромни шапки на футболни фенове, украсени с червения кръст на бял фон от британския флаг. Младежите говореха английски с чуждестранен акцент.

"Откъде сте?", попитах един от тях. "Аз съм от Барселона". "Но ти подкрепяш Великобритания?" Той се ухили и сложи ръка на сърцето си: "Сърцето ми е британско!". "О!", възкликна продавачката, истинска английска лейди, "Наистина съм трогната."

Този вид национално преплитане се подсилва от факта, че много играчи обикновено ги виждаме да играят за водещи отбори на други страни: френският нападател Тиери Анри за Арсенал, английският капитан Дейвид Бекъм за Реал Мадрид и т. н. Така че клубно-племенните и национално-племенните инстинкти се пресичат.

Някъде в дълбините на сърцето, дори най-националистическият привърженик на Арсенал мисли за Анри като за наш човек, който просто временно играе срещу нас. Тук между другото може да споменем едно невъзпято постижение на Европейския съюз. През 1995 г. т. нар. постановление Босман на Европейския съд, по името на белгийския футболист Жан-Марк Босман, постанови, че играчите имат право да се движат свободно между европейските клубове, съгласно свободата на движение на услуги при единния пазар. Четири години по-късно Челси представи отбор без нито един играч, роден във Великобритания.

Последицата от това е, че европейският футбол ни дава урок по многопластова и променяща се идентичност - много по-ефективен от уроците в училище или политическите речи. Дава и силен аргумент срещу расизма. Расистите твърдят, че хората от различен произход и с различен цвят на кожата са по-низши. Публично опровержение на това е всеки гол, отбелязан от Анри, всеки финт на Зидан и всяко въодушевено изчистване на Ашли Коул.

Най-драматичния нагледен пример е френският национален отбор. Управляващите върхове във френската политика, бизнес и медии са доминирани най-вече от бели хора от елитните образователни институции на страната, но когато става въпрос за футбол, викат момчетата от предградията. Всяка победа на Световната купа за Франция е поражение за Жан-Мари льо Пен.

Футболът е висша степен европейска игра, но все повече се превръща и в световна. Освен ако съвсем не ме лъжат ушите, южнокорейските фенове насърчаваха своя енергичен отбор срещу Франция на фона на Одата на радостта от Бетовен. През една мека вечер в златния храм Шведагон в Янгон към мен се приближи млад бирмански монах. "Ая Шия!", каза ми той с ведра усмивка, "Ая Шия!" Що за будистка благословия бе това, зачудих се, каква ли неостаряваща мъдрост от изтока ми се разкрива? Най-накрая схванах.

"Алън Шиърър!", казваше монахът; нападателя на Нюкасъл и на британският национален отбор, който е почти бог за лудите по футбола бирмански монаси.

Днес по света са изключително малко местата, където да не успееш да разчупиш ледовете с напълно непознат, говорейки си за Манчестър юнайтед или Дейвид Бекъм. Известността също е форма на интернационализма.

И накрая, футболът по-скоро ни обединява отколкото разединява. Често изпълненото с кръвопролития съперничество между Русия и имперска Великобритания в планините на централна Азия през 19 век бе кръстено "великата игра".

Днес великата игра се доиграва в Ирак и около Иран. По-добре красивата игра от великата игра.

По БТА