Защо единството е жизнено важно

Преди малко повече от година Америка се радваше на международна солидарност, породена от престъпленията на 11 септември 2001 година и на световно възхищение заради впечатляващо ефикасното военно отстраняване на режима на талибаните в Афганистан. Година по-късно може би има само една страна в света, чието обществено мнение недвусмислено подкрепя възможната война в Ирак.

Трансатлантическите словесни престрелки са безпрецедентно грозни, а единството на НАТО е истински застрашено. В същото време американците, въпреки официално провъзгласения напредък в кампанията срещу тероризма, взимат спешни мерки за самозащита срещу потенциални терористични актове - което едва ли говори за стратегически успех. Какво се обърка и какво може все още да се направи? Защо очевидният факт, че Ирак не изпълнява резолюциите на ООН, е повод за толкова противоречия?

Има редица причини затова защо има такива разногласия дори между близки съюзници, защо сме свидетели на такава световна обществена съпротива срещу войната /дори в "новата Европа", да не говорим за Великобритания/ и защо има толкова несигурност в самите САЩ.

Първото се обяснява с начина, по който иракският проблем изплува на повърхността на кампанията срещу тероризма, която не даде категоричен резултат. Ударението, което от лятото на 2002 година се поставя върху "смяната на режима", както и началните признаци, че САЩ копнеят да започнат война на своя глава, предизвикаха подозрения, че последвалото американско решение да се търси одобрението на ООН за принудително разоръжаване на Ирак по същество е хитрост, градяща се на очакването, че Саддам Хюсеин ще се държи недвусмислено непреклонно. За доверието към САЩ не допринесе особено и увлечението да се цитират подозрения като доказателства за иракските нарушения.

В добавка начинът, по който САЩ дефинираха своята "война срещу тероризма", порази мнозина в чужбина като чисто теологичен /"силите на злото, мразещи свободата"/, несвързан с политически контекст. Очевидното нежелание да се види връзката между близкоизточните терористи и политическите проблеми в Близкия изток подхрани подозренията, че САЩ експлоатират кампанията срещу тероризма преди всичко за политически и регионални цели.

Нещо повече, все по-пронизителните, но неподплатени с доказателства напъни да се свърже Ирак с Ал Каида също допринесоха да се появи въпросът: дали предполагаемата /или зараждаща се/ връзка е причина за американската политика или резултат от нея.

Нещата се усложниха и от очевидно явното, макар и негласно одобрение на президента Буш за предствата на израелския премиер Ариел Шарон за това как трябва да се действа с палестинците и с региона като цяло. Европейският печат коментира по-нашироко от американския поразяващата прилика между сегашната американска политика в Близикя изток и препоръките, подготвени през 1996 година от няколко американски почитатели на израелската партия Ликуд за тогавашния премиер на Израел Бенямин Нетаняху.

Това, че сега тези почитатели заемат влиятелни постове в правителството, се тълкува като причината защо САЩ са толкова нетърпеливи да започнат война с Ирак, толкова склонни да приемат отмирането на мирния процес от Осло и толкова резки в отхвърлянето на европейските призиви за общи американско-европейски инициативи за постигане на мир между Израел и палестинците.

Начинът, по който САЩ реагира на европейските резерви по въпроса за Ирак внуши впечатлението, че някои американски лидери бъркат НАТО с Варшавския пакт. Дори по-лошо, злорадството във Вашингтон от европейското разцепление за американската позиция разбуди европейската склонност към теории за конспирации.

Европейците вече не само подозират САЩ, че се радват на тяхното разедение, ами някои дори започват да вярват, че САЩ, именно под влиянието на тези политици, копнеещи за война, всъщност планират голямо стратегическо разместване на силите. Атлантическият алианс може да бъде заменен с коалиция от неевропейски държави като Русия, Индия и Израел, всяка със специфична собствена вражда към различни мюсюлмански части от света.

Накрая, оправдана е загрижеността, че прекаленото концентриране на вниманието върху Ирак, който не представлява непосредствена заплаха за глобалната сигурност, засенчва необходимостта да се отдели внимание на по-сериозната и действително неспосредствена заплаха от страна на Северна Корея. Разединението в ООН и пукнатините в алианса относно продължаването на процеса на инспекции на ООН в Ирак не са успокояващи прецеденти за спрявяне с откритото непокорство на Северна Корея. Ако Америка реши да действа фактически самостоятелно срещу Ирак може междувременно да се окаже съвсем сама, когато се наложи да се справи със следвоенните разходи и проблеми, да оставим настрана масовата враждебност в чужбина.

Нито един от горепосочените доводи не е оснавание да оставим Ирак да се измъкне. Действително може да се наложи да се прибегне до сила, за да се постигне целта на разоръжаването. Но изборът кога и как да се употреби сила трябва да бъде част от по-голяма стратегия, съобразяваща се с риска, че свалянето на режима на Саддам Хюсеин може да се окаже купено на цена, прекалено висока за американската глобална водеща роля.

Следват няколко основни извода:
- САЩ не бива да се впускат в размяна на саркастични реплики с най-важните си съюзници. Това е колкото унизително, толкова и вредно. Наложително е да се потвърди на най-високо равнище приоритетът на атлантическия съюз като стожер на ангажимента на Америка към света.
- САЩ трябва да признаят, че търсенето на мир в Близкия изток изисква както разоръжаването на Ирак, така и активно възобновяване на мирния процес между израелци и палестинци.
- САЩ и другите сили с право на вето в Съвета за сигурност трябва да представят на Ирак списък с изисквания, формулирани пределно конкретно и реалистично, може би съпроводени и с точни крайни срокове /ултиматуми/, така че на всеки етап да бъде по-лесно да се постигне консенсус в мнението на Съвета за сигурност дали Ирак изпълнява или не изискванията.
- САЩ трябва с готовност да отпуснат на инспекторите на ООН онези няколко месеца, необходими да се установи по-ясно дали Ирак неохотно се подчинява или нарочно увърта. Аргументът, че разполагането на силите на САЩ налага войната да е скоро, просто не е убедителен: боеготовни американски войски, и то стотици хиляди, са разположени в Европа от десетилетия, а американската способност за бързо разполагане днес е по-голяма от всякога.
- Постепенното подчинение от страна на Ирак означава САЩ да приемат разоръжаването като резултат, а предизвикателство на всеки етап трябва да означава война под егидата на ООН, със смяна на режима като последица.

*Авторът е бивш съветник за националната сигурност на президента Джими Картър.
По БТА