Ти си това, което четеш

Каква ни е Людмила Живкова?

За да изпреваря разни читателски двоумения, искам още в началото да уточня нещо. Провокиран съм да напиша тези редове, тъй като бях на откриването на изложбата Културното отваряне на България към света, посветена на 70-тата годишнина от рождението на Людмила Живкова (в Националната галерия за чуждестранно изкуство, продължава до 14 октомври). Веднага отговарям и на хамлетовското питане в заглавието, напряло бурно в мен: в личен план Людмила Живкова не ми е никаква, нито пък аз на нея. И ако се чувствам длъжен да споделя това, което ще кажа, то не е, за да атакувам по някакви причини покойната. Повод за тези размисли е единствено вълната от душни спомени, които отприщи у мен въпросното мероприятие.

Встъплението ми може да ви се стори поувъртяно, ала, уверявам ви, че то е нищо в сравнение с речите за Людмила Живкова, които се лееха на изложбата. Онова там си беше диалектика от най-висша проба (пълно отрицание на отрицанието).

Резюмирам по записките си: изложбата не е носталгия (акад. Светлин Русев); не е опит да се възвеличи епоха, отречена от историята (пак той и акад. Петър Кендеров); не е реабилитация на една сложна историческа личност (Ирина Мутафчиева); не е…и така до безкрайност. Какво обаче е, признавам, така и не разбрах. Освен, че със сигурност е памет за покойната и навярно стремеж да се поизперат нечии съвести.

От толкова много „не”-та, признавам, наистина ми се зави свят. След което, докато разглеждах множеството черно-бели фотоси (Людмила Живкова с Джими Картър, Индира Ганди или Ромеш Чандра, с актива на софийската партийна организация или с художници на изложба за Ленин), без да знам защо се сетих за картината на Магрит Това не е лула. Навярно като защитна реакция на изтормозеното ми съзнание. Знаете, че на платното си Магрит изобразява истинска лула, а пък загадката на творбата е само в надписа, сиреч в сакралната сила на словото, което с твърдението, че нещо не е нещо, всъщност отрича лулата (реалността) и я размива пред  погледа ни. Горе-долу така се почувствах и аз на експозицията. Същата процедура впрочем е подготвена и за всеки посетител – още на входа го дебне табло, на което е написано, че това не е носталгия (не е лула!) – следват пояснения…

Човешката природа обаче има една характерна особеност – колкото повече ни разубеждават в нещо, толкова по-силно избуяват съмненията.

И е редно да ги оповестим: ами ако изложбата е носталгия? Ако е точно това, което е, въпреки многото отрицания: възвеличаване на людмило-живковата епоха и нейна реабилитация? Ако пред очите ни си върви реставрация на „златния век на социалистическата култура” (от музея на социалистическото изкуство през възстановената асамблея „Знаме на мира”)? Тогава какво? Ясно какво. Ще си мълчим, ще свеждаме гузно глава и ще обясняваме на децата си, че „времето е било такова”. Сложно. Изпълнено със сложни личности, живели в сложна международна обстановка, в която те пламенно и саможертвено са изгорели. Затова да турим пепел на миналото и да мислим за тях както си щат – като за огън!

Историята обаче е жарава, не е пепелище. А спомените ни са тъкмо въглените, които се разгарят в знак, че сме живи. Докато сме живи, си спомняме; обратното, забравата е равносилна на смърт.

Затова смятам, че е редно, макар и с пределна загриженост, да съобщим на носталгиците по времето, когато хлябът беше 30 ст., а имаше културен възход и ред (и то какъв!), че носталгията е болест. Да, болест. Регистрирана е като такава от швейцарски лекари още през XVII в., когато въпросното ментално смущение масово поразявало наемните алпийски войници, озовали се далеч от родината, и то до степен, че те напълно губели ума и дума, и се самоубивали. Колкото и швейцарските медици да си блъскали главата над възможното лечение, масовото поражение било факт. Затова те въвели диагноза на заболяването, изкована от две гръцки думи (nostos – завръщане у дома, и algia – тъга). Но най-лошото било, че дори завръщането у дома не помагало. Докато някакъв швейцарски генерал не изнамерил радикално решение: заравял болните от носталгия до кръста в земята, след което епидемията секнала. Изобщо не препоръчвам подобно лечение на българските соц-носталгици, макар да ми се струва, че те инстинктивно се стремят към него. Как иначе да си обясним доброволното им самозатваряне или самозаравяне във въображаемия Музей на социалистическото изкуство, както и сред черно-белите снимки на тяхната младост.

Императивът на носталгията по соца е очевиден: миг спри! Ала времето не спира. Нито вчера, нито днес.

Как да не се запитаме тогава: каква ни е Людмила Живкова? И за да напуснем обясненията защо това не е лула, ще прибягна до един цитат от най-жизнеутвърждаващата епоха, когато всестранно се развиваха всички творчески способности на човека и най-вече на широките народни маси (не съм го измислил аз, така се говореше някога). Тоест поглеждам към белия пламък на епохата чрез книгата Людмила Живкова, Мислете за мене като за огън, Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1982, с автори Стоян Михайлов, Любомир Левчев, Любомир Павлов, Светлин Русев и Евтим Евтимов. Списъкът на авторите е наистина дълъг, но важен, защото добавим ли Богомил Райнов, Александър Фол, Милко Балев, Емил Александров, Живко Попов и още двама-трима, имаме комай основните дейци на споменатия „Огнен ренесанс”. И тъй, затаете дъх:

Подгорието сияеше в слънчева пролетна радост. Беласица махаше с цъфнали кестени от острието на две свещени български граници.

Людмила Живкова стоеше като бял пламък на върха на тази страшна крепост и гледаше земното лице на родината. Така я съзряха от полето селските труженици. Бързо се разнесе новината:

„Това е Людмила!”,

„Нашата Людмила!”.

Мъже и жени хвърлиха мотиките и сечивата на плодородието и се затичаха през браздите нагоре по стръмните землени укрепления. Бяха много. Превзеха крепостта.

Но горе се стъписаха и насядаха тихо в сянката на дърветата, за да не пречат на Людмила.

Само я гледаха и нейният образ потъваше в душите им завинаги.

А тя като че ли не ги забелязваше.

Но щом свърши работата си със специалистите и ръководителите, обърна се изведнъж и сама отиде при тях – обикновените истински хора – и подхвана разговор, сърдечен и весел като майски дъжд.


Предупредих ли ви да си подготвите кърпичките? Без значение дали се превивате от смях, яд или носталгия.

Ала този текст, както и хиляди подобни нему писания, кой знае защо липсваха на изложбата. Липсваха, а са важни. Защото в едно ни дават всичко: целия фалш и еклектика на епохата, съумяла да вплете даже сиромахомилството със Заратустра, който слиза от планината. Целият онзи кич, от който десетилетия не можем да изгазим и днес: енергийно-огнени превъплъщения и врачки; екстрасенси и медийни касандри; теософия, антропософия и тайни учения, с лекота прерастващи в световни конспирации; конски опашки, дупката в Царичина, вампири, анти-вампири и какво ли не още.

Но ние, преживелите онази епоха, все пак помним. Нали сме живи. Помним културното отваряне към света, стимулирано от другарката Живкова, и пълното затваряне към същия този свят, осъществено от другаря Живков. Помним грандиозните проекти за мир и колосалното пилеене на пари по асамблеите, които, според вещи ласкатели, трябваше да донесат на Людмила Живкова Нобелова награда за мир. Помним и за разделението на правоимащи и правонямащи: за затворения достъп до книги и филми, предназначени само за избраниците, за имащите правото да получават служебния бюлетин на СБП или да ходят на закрити прожекции в Дома на киното. А пък лично аз си спомням как докато Международната детска асамблея се откриваше в зала „Универсиада” мой съсед има неблагоразумието да си поръча „три людмилки”, вместо „три принцеси”, и задълго изчезна от София. Това го помним. Както помним и цялото дело на сияещата в бяло Людмила Живкова, която хем ни откриваше към света, хем гордо твърдеше, че пътят на НРБ и СССР е един, движението по него – един до друг, рамо до рамо, сърце до сърце (Реч на IX-тото съвещание на министрите на културата на социалистическите страни, юни 1978 г.).

И за да приключим веднъж завинаги с диалектиката на откриването и закриването, последен цитат от книгата „Мислете за мене като за огън”: Един професор (?) тънко отбеляза, че Людмила не откри света за България, но откри България за света…”

Ще си позволя още по-тънко да отбележа, че Людмила Живкова искаше да открие себе си за света, а в най-добрия случай откри част от света за себе си. Въпросът, който и до днес си остава открит е: каква роля обаче играехме всички ние в бутафорията на епохата, когато всестранното естетическо възпитание прерастваше от комунистическа идейност в класово-партиен подход?

*Тони Николов коментира  изложбата Културното отваряне на България към света, посветена на 70-тата годишнина от рождението на Людмила Живкова в Портал Култура.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари