104 години от обявяването на независимостта на България

На 22 септември 1908 г., 30 години след Освобождението княз Фердинанд обявява с Манифест към Българския народ независимостта на България:

"Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България — свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

.. и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!“

Нека си припомним накратко драматичните събития между Съединението и Деня, в който бе обявена Независимостта на България.

Според Берлинския договор Княжество България е васално на Османската империя, а Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана.

България не може самостоятелно да сключва международни споразумения и това спъва стопанското ѝ развитие и ограничава възможностите ѝ.

През 1885 година България нарушава Берлинския договор като извършва Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Срещу този акт се обявява "освободителката” Русия и той струва престола на княз Александър Батенберг.

След като Великите сили и Портата признават Съединението, усилията на българските политици са насочени към признаване на независимостта на България и търсят удобен случай, за да я провъзгласят.

Обявяването на Независимостта на България е предшествано и последвано от драматични събития и от многостранни дипломатически усилия в една сложна международна обстановка, която се променя непрекъснато на принципа на доминото. Тогавашните български политици и дипломати се справят блестящо с това тежко историческо изпитание.

Кратка хронология 6 септември 1885 – 22 септември 1908

На 6 септември 1885 година е извършено Съединението на Княжество България  с Източна Румелия.

На 8 септември княз Александър I Батенберг подкрепя Съединението с Княжески Манифест. Русия обявява недоволството си и изтегля своите офицери.

На 2 ноември 1885, подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия напада България.

На 5-7 ноември се водят тежки боеве край Сливница, завършили с българска победа, но на 9 ноември сръбската армия обкръжава Видин.

На 10 ноември българската армия разбива сръбската при Драгоман, а на 14-ти – при Пирот.

На 16 ноември Русия и Австро-Унгария отправят ултиматум към България за спиране на войната.

На 24 март 1886, на рождения ден на княз Александър I, Съединението е признато от Великите сили и от Портата с т.нар. Топханенски акт.

България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на Независимостта през 1908, е че българският княз формално е назначаван от султана и за генерал-губернатор на Източна Румелия.

На 7 май, няма и два месеца след международното признание на Съединението, е осуетен заговор на руския капитан Набоков за отвличане на княз Батенберг и предаването му на руснаците.

На 9 август обаче, в 2 часа сутринта български офицери-русофили с подкрепата на руската дипломация извършват преврат и принуждават княз Александър I да абдикира.

На 10 август Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров оглавяват контрапреврата и на 16 август пловдивските войски влизат в София.

Княз Александър I се връща в страната на 17 август 1886, но няколко дни по-късно абдикира окончателно под натиска на Русия и назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров.

На 19 октомври е отклонена кандидатурата за българския престол на княз Мингрели, кандидатура неофициално подкрепяна от Русия.

На 22 октомври руският капитан Набоков организира въоръжен бунт в Бургас, потушен от армията. Във Варна пристигат два руски военни кораба. Регентите декларират, че армията ще окаже съпротива! Австро-Унгария и Великобритания подкрепят България.

На 6 ноември руският ген. Каулбарс скъсва дипломатическите отношения между България и Русия.

На 4 декември тридесет и седем водачи на русофилите отправят прошение до великия везир Кямил паша с искане Портата да окупира Княжеството.

На 16 и 19 февруари 1887 избухват бунтове на български офицери русофили в Русе и Силистра. Метежниците са екзекутирани.

На 26 февруари 1887 русофилът Драган Цанков отправя прошение до великия везир Турция да окупира Княжеството.

Ето какво разказва Симеон Радев в "Строителите на съвременна България”, том 3:

Великият везир прочете внимателно писмото и после попита Цанкова:

– Какво разбирате вие под тия мерки, за които говорите?

Цанков отговори:

– Турските войски да окупират България.

Не за пръв път великият везир чуваше от български уста молба за окупация. Прословутият мемоар, който Михаил Маджаров, С.С. Бобчев и техните другари бяха му подали през декември, имаше същия смисъл.

Но както тогава, тъй и сега, той посрещна отправения към него позив с негодувание. Като съобщи на посланиците за думите на Драган Цанков, той добави: "Тоя човек е един предател.”

През март Великобритания, Австро-Унгария и Италия образуват Средиземноморско съглашение, с което подкрепят регентството.

На 25 юни 1887 Великото Народно събрание избира за княз принц Фердинанд I Сакскобургготски.

На 30 август е вдигнато военното положение, обявено след преврата на 9 август 1886.

На 23 декември 1887 една чета на капитаните Набоков и Боянов, подготвена с руски средства от русофилската емиграция в Цариград, навлиза в България.

Разгромена е на 24 декември от българската армия.

"Русия – огнище на заговори, посегателка на реда в чужди държави"

Отново Симеон Радев, "Строителите на съвременна България”, том 3, (изд. СУ "Св. Кл. Охридски”, 2009).

"От започването на българската криза той (Гирс – бел. ред.) виждаше с мъка, но и с безсилие как престижът на Русия се излагаше от безразсъдните начинания, в които бе замесено нейното име.

Задигането на Батенберга от хора, които минаваха за нейни наемници, и изпращането му от тях под конвой в Рени, вече бяха дали на Русия пред очите на славянския свят образа на пиратска държава.

Метежите в Силистра и Русе... показваха още веднъж Русия като огнище на заговори, посегателка на реда в чуждите държави, сеячка на анархия.".

Разбира се, ако някогашна Русия е била "посегателка на реда в чуждите държави, сеячка на анархия”, Съветска Русия не остава по-назад и през цялото съществувание на съветската власт тайните убийства и отвличанията, извършени в чужбина, са съвсем обичайни.

Но да се върнем в началото на 20 век. Още след международното признаване на Съединението усилията на българските правителства се насочват към обявяването на независимостта на България.

В началото на ХХ век се очертава благоприятна почва за обявяване на независимостта на нашата държава.

Великите сили имат по-наложителни дела за решаване – решението на Австро-Унгария да наруши Берлинския договор, анексирайки провинциите Босна и Херцеговина; поражда се спор за Мароко между Франция и Германия, а през лятото на 1908 г. е извършен младотурски реформистки преврат. Трябвало само да се чака удобен момент.

Такъв им се представя на 2 септември 1908 в Цариград:

"...поисках да видя великия везир. Кямил паша ме прие и не скри от мен, че протоколът на Високата порта не позволява на представителя на България, като васално княжество, да бъде канен заедно с представителите на чуждите държави. Той прибави, че в случая няма обида нито за княжеството, нито за мен; за да докаже това на цял свят, той, великият везир ще даде след една неделя едно дине в моя чест.

Отговорих, разбира се , каквото трябваше... [...]

Известни са подир това събитията, които последваха моя инцидент. Правителството на г. Малинов твърде умело го използува, за да завземе Източните железници в Южна България и на второ място да прогласи политическата независимост на България.”

(Иван Ст. Гешов, из "Историята на моя пилаф”, в. Мир, бр. 8541, 1 септ. 1928)

Независимостта на България – официално призната

И така, на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. 40 мъченици" в старата българска столица Велико Търново със специален манифест е обявена 

Независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата цар на България.

След това министър-председателят Александър Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество.

На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.

На заплахите с война от страна на Османската империя България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане.

Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (и от София, и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.

В този момент Русия също няма интерес от избухване на война и се намесва единствено в споразумението по възникналите тежки финансови проблеми.

На 6 април 1909 г. в Цариград Андрей Ляпчев и Рифат паша подписват в присъствието на посланиците на Англия, Франция и Русия българо-турски протокол, с който Турция признава Независимостта на България.

До средата на април Независимостта на България е официално призната от Великите сили (на 10 април от Англия, Франция, Италия, на 16 април – от Германия и Австро- Унгария). България е призната и от Русия, Сърбия, Черна гора и Румъния.

Според подписаните Руско-турски протокол и Руско-български протокол Русия опрощава на Турция военните ѝ задължения, останали още от войната от 1877-1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, а България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 години 82 млн. франка.

С признаването на независимостта България става пълноправен участник в международните отношения.

За съжаление, няма и 40 години по-късно, България отново губи своята независимост, и то за близо половин век.