Ако ромските деца се изучат, те ще сменят житейския модел на родителите си

Роми живеят в много европейски страни и там има сходни, дори идентични с нашата страна проблеми с интеграцията и в частност с образователната интеграция. Разбира се, проблемите са с различни измерения, но ние се опитваме да се запознаваме с тамошния опит и да прилагаме някои модели, практики и насоки на работа.

В Европа няма абсолютно успешни модели, тоест няма такава практика, която да е довела до пълна интеграция на ромите в някоя страна, особено там, където те са по-значителна група.

Това поради спецификата на тази общност ли е?

Вероятно, макар че проблемите на ромите във Франция не са абсолютно същите, каквито са на ромите в България. Там, например, все още има огромен брой пътуващи роми, което при нас няма поне в последните десетилетия.

Тоест, при нас те вече са напълно уседнали?

Да, и заради това при нас се прилагат различни методи за интеграция. Министерството на образованието и науката (МОН) може да се похвали, че е едно от малкото министерства, разработили своя стратегия за решаване на проблема на ромската интеграция в своя сектор – в случая – образователната интеграция. Тази стратегия може да бъде усъвършенствана. Важното е, че стъпката е направена преди няколко години. Към стратегията има разработена програма за действие и се опитваме по тази програма да вървим напред.

Каква е същността на стратегията на МОН?

Това е стратегия за образователната интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, не само от ромската общност. Обикновено ромският проблем излиза на предно място, защото в тази общност проблемите са много по-големи и по-специфични, отколкото при другите общности.

Вероятно поради големия брой на това население.

Да, една от спецификите е много бързо нарастващият брой ромски деца и като абсолютно число и като процент от общия брой ученици в страната. А има и културни особености на ромския етнос, който не е особено хомогенен. В него има различни групи с различна ценностна система, трудови и образователни навици.

За съжаление, за част от ромите образованието не представлява особена ценност. Става дума основно за по-бедните и по-необразованите, които са по-голямата част. За тях много важно е момичето да бъде рано задомено и това се извършва във вреда на образованието. Масова е практиката момичета между 13 и 16 години да бъдат задомявани, което изважда съответното дете от училище и то приключва с ученето. В бъдеще то става неконкурентно на пазара на труда, защото няма завършено дори основно образование или каквато и да било професионална квалификация.

Ниското образование и традиционната култура произвеждат голям брой деца и бедност. Имаме семейства с много деца, които не се възпитават да ценят знанието и образованието и след 15-20 години на свой ред, вече пораснали, те повтарят същия модел.

Как се гради стратегия при тези дадености?

Опитът от предишните десетилетия показва, че когато едно ромско дете се изучи и завърши не само основно, а и средно и висше образование, то става пълноценен гражданин един път като професионална реализация и втори път като гражданско поведение и като семеен модел, който прекъсва стария модел и дава ново възпитание.

Ето в това е първостепенното значение на образованието. Колкото по-високо образоваме ромско дете, толкова по-голям е шансът то да стане пълноценен гражданин. Въпросът е как да постигнем това.

За нас първата стъпка е ромските деца поне да завършат основно образование, което е минимумът, за да могат да намират някаква работа, тя да им носи доход и да изгазят блатото на бедността. Следващата стъпка е да получат средно образование, част от тях да получат професионална квалификация.

Обратният вариант е, когато едно население бързо нараства и няма никакво образование и квалификация, то да се маргинализира напълно.

Без да съм икономист, проблемът с недостига на работна ръка и плановете за внасяне на работници отвън, ще направи абсолютно невъзможно безработните роми да си намерят работа в страната. Превръщането на част от българското общество в постоянно безработно, е много плашеща перспектива.

Затова се опитваме да търсим механизми за преодоляване на това. От опита на други страни и от българския опит, когато ромски деца, дори от маргинализирани семейства попаднат в подходящо обкръжение, където са малка част – например 3-4 ромчета в клас от 25 деца, те показват засилен интерес към образователния процес, продължават да се учат редом с връстниците си, много по-рядко отпадат от училище, стигат не само до основно, често до средно и дори до висше образование. В тях се събужда доста искрен стремеж към образованост, към придобиване на професия и към участие в обществения живот. Те започват да възприемат нова ценностна система и мислене, сходно с голямата част от българското общество.

Това е един от основните лостове за интегриране на ромите – колкото се може по-голяма част от ромските деца да бъдат разпръснати в паралелки и училища, където да не представляват мнозинство.

Това удава ли се на МОН?

Много е трудно. Използваме малко спорния термин десегрегиране на обособили се ромски училища. В много квартали в градовете съществуват компактни квартали с роми, където училищата, когато действаше районирането, бяха изцяло с ромски деца. За съжаление, най-често в такива училища успехът е много нисък, отпадането е много голямо, дисциплината е ниска и тези деца много рядко продължават да участ след шести, седми или осми клас.

Ние се опитваме да извеждаме поне част от тези деца в други училища в същото населено място, където те да са малка част, смесени с българчета или турчета.

Как се прилага този модел, не среща ли съпротива?

Прилага се, но среща съпротива. На първо място е нежеланието на голяма част от ромите да пускат децата си далеч от къщи. На второ е нежеланието на така нареченото приемно училище да приеме ромчета. Голяма част от родителите на българчетата не искат децата им да учат с циганчета по презумпция. Ако благодарение на действията на директорите или на общината се появят такива деца в приемното училище, българчетата започват да напускат – получава се така наречената вторична сегрегация.

В София такъв процес се наблюдава от квартал Факултета към Красна поляна, където имаме подобни приемни училища. От училища, където учат циганчета, напускат българчета и отиват в училища в други райони в София.

Практиката показва, че процесът на вторична сегрегация е доста по-сериозен, когато ромите в класа надхвърлят 20-25% от общия брой ученици.

А каква е ролята на педагогическия персонал в тази ситуации?

Вярно е, че част от персонала не е свикнал да работи с такива деца. На тях им е необходима допълнителна подготовка. Но пък с намаляването на общия брой деца в училищата като цяло огромната част от учителите са заинтересовани да запазят местата си и когато вътрешно може да не са мотивирани за приемането на такива ромски деца в класовете им, те съзнават, че допълнителните деца от ромски произход им стабилизират училището.

Тук проблемите, колкото ги има, са по-скоро психологически и са предимно на родителите и на възпитанието, което дават на децата си. Когато детето е възпитавано в къщи към нетърпимост към другия, към различния, то също приема новия си съученик с предубеждение. Така че проблемът не е в педагозите, а в голяма степен извън образователната система.

Кой трябва да се намеси, за да реши “необразователния проблем”?

На първо място тук е ролята на неправителствените организации. Един проблем трудно може да се реши по административен ред. Никое министерство няма капацитета да накара хората да мислят по определен начин и да имат определени ценности. Хората могат да бъдат задължени да извършват дадени дейности, но ако не са вътрешно убедени в правотата на тези дейности, те намират начин да се дистанцират.

Наистина тук може да се върши много повече работа от социалните служби, но процесът може да е успешен при наличието на гражданско общество и при съществуването на различни неправителствени организации, които работят с родителите.

Ние не можем да работим с родителите, поне не можем в такава степен, че да даде големия ефект от промяна в манталитета както на българите, така и на ромите. Такива организации – както ромски, така и български – има. Но като цяло ефектът не е този, който бихме желали да имаме.

Ако деца от различни етнически общности растат и учат заедно, ще свикнат, че етносът не е толкова от значение, колкото личните качества на човека.

Има ли административни начини ромите да бъдат накарани да пращат децата си на училище въпреки убежденията или волята им за противното.

Този проблем също е много труден. Ние търсим подкрепата на неправителствените организации. Ако се прилагат административни лостове, ефектът е формален. Преди около две години по предложение на Министерството на труда и социалната политика беше извършено обвързване на заплащането на детските надбавки с изпращането на децата на училище. Да, на родители, които не пускат децата си, не се плащат надбавки, спестяват се пари на бюджета, но ефектът не бе особено добър. 17 лева добавка не са кой знае какъв стимул.

А какъв е проблемът с езика? Вярно ли е, че доста циганчета идват на училище, без да знаят дори да говорят български?

Този проблем е наистина сериозен. Поради това, че тези деца живеят с родителите си в големи компактни групи в градовете и селата, те тръгват на училище, без да знаят задоволително български език или имат крайно недостатъчни познания. Незнанието на езика е и причина тези деца, дори когато имат желание, да им е трудно да стоят в училище и да усвояват материала. Те губят интереса и желанието изобщо да ходят на училище.

В тази насока бе променен Законът за народната просвета и беше въведен задължителен за всички български деца подготвителен клас на 6-годишна възраст. Децата, навършващи 6 години, трябва в детската градина или към училище да посещават занимания с основна цел да бъдат подготвени за училище и на първо място – да могат свободно да говорят български. Подобен проблем, макар и в по-малка степен има и при децата от турски произход от изолирани махали или села с изцяло турско население.

По нашите наблюдение тази законова промяна дава резултат. Имаше известно недоволство на български родители, че децата им не се нуждаят от подготовка, но пък законът е еднакъв за всички.

Друга насока да бъде направено училището по-привлекателно за ромските деца, бе като им се дават допълнителни знания и умения, които са им интересни. По закон децата имат възможност да изучават ромски език като майчин. Практиката обаче показва, че няма желаещи за такова обучение, защото родителите смятат, че децата си знаят езика. Докато при турците не е така – те имат желание децата им да учат езика.

В последните години дори не може да се формират паралелки за изучаване на ромски език дори в училища, където има компактни групи ученици роми. Следващите години това обучение може изцяло да изчезне поради липсата на интерес от страна на самата етническа общност.

Малко по-голям интерес има към СИП (свободно избираем предмет) – по ромски фолклор. Така миналата учебна година в часове за ромски фолклор са били записани 3800 ученици в 159 училища в 24 от 28-те области. Докато за изучаване на майчин език – ромски – са били записани едва 95 ученика в цяла България.

В рамките на разработените според стратегията програми ние поискахме в структурите на регионалните инспекторати един от експертите по определена дейност или предмет да отговаря и за интеграцията на етническите малцинства.

Колегите от министерството проведоха и семинар с експерти от Франция, които да запознаят с опита в интеграцията на ромите. Разработихме примерни текстове за недопускане на дискриминация и тези текстове бяха изпратени като препоръчителни за длъжностните характеристики на всички учители и директори в системата. Други тестове пък бяха изготвени за правилниците в училищата. Според тях не може да се допуска дискриминация спрямо дете като са посочени шестте признака на дискриминация - раса, пол, възраст, произход, религия, сексуална ориентация.

Това е по административната част. И тъй като се вижда, че това не е достатъчно, се опитваме да подпомагаме този процес и чрез проекти, където нещата се децентрилизират, по тях могат да се привличат неправителствени организации, общини и регионални структури, тоест това е малко по-близо до свободната инициатива. Към министерството беше създаден Център за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства. За съжаление създаването му се забави, но той реално стартира през 2007 г. и първия конкурс бе обявен с пари от бюджета.

Миналата година 394 проекта са постъпили по първата конкурсна процедура, от тях допуснати до класиране са 235. Това показва, че голяма част от училищата още не са свикнали да комплектоват документация и да оформят проект. Надяваме се при следващите процедури процентът на допуснатите проекти да е доста по-висок.

От 235-те проекта финансиране са получили 83 проекта на обща сума от 980 хил. лв. Проектите бяха в няколко насоки като десегрегация, участие във фолклорни фестивали и др. Някои от тях бяха оригинални и изпълнението им може да събуди интереса на децата от една етническа общност към друга.