Александър Миланов: Сменихме табелите на домовете, но не и отношението си към изоставените деца

2024 година ще бъде решаваща за бъдещето на приемната грижа за деца. Трябва до средата на годината държавата да вземе решение какъв ще е моделът на приемното родителство, който ще финансира абсолютно сама през 2025 г, а не с европейски средства. Това казва Александър Миланов, експерт по правата на децата и приемната грижа. По думите му интересът към приемната грижа намалява и затова освен въпросът с финансирането е необходимо да бъде решен и въпросът за това как да бъде мотивирано българското общество да излъчи повече приемни родители.

Г-н Миланов, можем ли да кажем, че тази година е добра за приемната грижа за изоставени деца в България?

Дали е добра зависи от политиците и политическата ситуация в страната. След 15 години в летаргия и при едно ново замиране на социалното министерство, приемната грижа може сериозно да пострада. 2024 година е много важна, защото тя е решаваща по отношение на бъдещето на тази обществена грижа за деца – трябва до средата на годината държавата да вземе решение какъв ще е моделът на приемното родителство, който ще финансира абсолютно сама през 2025 г. (досега парите идваха от ЕС) и покрай този генерален въпрос – как ще мотивира българското общество да излъчи повече приемни родители. В момента за близо 1500 деца се грижат горе-долу толкова приемни родители. Продължава да намалява интересът към приемната грижа, повече приемни родители биват заличени от списъците, колкото одобрени. В същото време броят на децата, които имат нужда да бъдат защитени в семейна среда расте. За пример – в София ни трябват поне 400 приемни родители, а в момента има около 30.

Защо се случва така, че да няма интерес към приемната грижа? Нали това е професия?

Намалява интересът към приемната грижа по няколко причини. Първата е, че, да, това е професия, но тя не е регулирана точно като професия – липсва социална сигурност. Приемните родители работят на граждански договори срещу 150% от минималната работна заплата за 1 настанено дете, 160% - за две деца и 170% за три или повече настанени деца. Те нямат право на болничен, ТЕЛК, отпуск. 

В същото време контролът в приемната грижа, за разлика от осиновяването и другите мерки за закрила, е силно завишен. Когато си приемен родител, особено в малко населено място, и имаш мнение или позиция, често социалните работници те вземат на мушка. И още една причина – обществото не харесва приемните родители, смята ги за "печалбари", без да си дава сметка за проблемите, пред които са изправени тези хора с мисия да спасяват живота на децата.

Какви са основните проблеми пред децата в приемна грижа?

Най-разнородни. Първо, никой не обяснява на децата защо те са в приемно семейство. Системата за закрила на детето и социално подпомагане почти не работи с родните семейства. Вторият проблем е анонимността – запънала се е държавата в Закона за закрила на детето за разрешения от родните семейства и становища от социалните за публичност на децата и това води до страхотни проблеми. Масово деца с таланти в приемна грижа не биват снимани, показвани, не могат да им се признаят успехите. Заради това, че приемните родители нямат родителски права, а те са на родните семейства, които са неоткриваеми често, децата и младежите, настанени в приемна грижа не могат дори да отидат в чужбина на море с приемните си родители. Няма и държавна политика за подкрепа на напускащите приемна грижа – едно от служебните правителства направи създаде финансова помощ за напускащите бившите домове, но забрави младежите от приемна грижа.

А какво се случва с децата с увреждания в институциите и приемната грижа?

Изоставихме ги като общество и държава. Те също са анонимни. В приемна грижа живеят около 150 деца с увреждания, повечето от които имат леки форми. В същото време в центрове за деца с увреждания живеят няколко пъти повече, но за там не можем да се похвалим с много. Сменихме сградите, част от хората, но не и отношението и грижата към децата с увреждания. Продължават в тези малки къщички да живеят деца, които вероятно вегетират там като зеленчуци – без стимулация, по цял ден в леглото, хранени с биберони. Социалното министерство пое инициатива да закрие последните четири дома за изоставени бебета, които за мен лично са ада на земята. Но ние усещаме съпротивата на местно ниво тези деца да отидат да живеят в по-достойна среда. Нито социалните служби, нито общините, нито здравните заведения искат да поемат грижа за деца в тежко състояние. Докато не си променим мисленето, че тези деца и младежи, макар и тежки, някои невербални, част от тях обречени да умрат, са личности, които имат права, няма да стане. Само ще се гнусим и отбягваме. И пак ще ги забутваме в лъскави сгради, без да си променим манталитета за нуждите им.

Преди години написахте книгата "Детство без сълзи“, в която разказвате подобни истории. Да смятаме ли, че няма промяна?

О, не. Промяна има. Най-малкото нямаме огромните домове за сираци. Имаме приемна грижа, макар и в колапс в момента. Но не мога да кажа, че има огромни успехи, с които да се похвалим. И то не е заради държавата, заради хората е. Всеки може да прочете книгата безплатно на сайта ТУК   и там това, което ще прочете за хората в комунистическите домове за сираци, може спокойно да го пренесе и в днешната реалност. Както казах, сменихме табелките, не и отношението. А за да стане от един човек нещо, трябва грижа. Трябва връзка. Трябва инвестиция и любов. Не става на конвейр. Лесно се скрива отговорността, когато няма индивидуалност и грижата е обща. А децата имат нужда днес, сега някой да им помогне. Не утре. И не всеки.