Безумие, скандал, ужас, рекет, гавра… Какофонията около Бюджет 2026 стана толкова шумна, че вече не може да се намери достатъчно силна дума в речника, която да градира още вълненията по темата. Слава Богу, България е демократична държава и ежегодните критики към бюджета са нужни и закономерни, но когато истерията прерасне в какофония, разговор на практика няма. А е видно, че някои от публичните говорители по темата дори не целят разумен разговор, а само трупат рейтинг, което добавя и пласт лицемерие. Затова от тази перспектива не е пресилено да се каже, че колкото Бюджет 2026 е "безумие, скандал, ужас, рекет и гавра", толкова е и "дъвка за балончета" (по едноименното българско кино заглавие).

По време на второто и третото правителство на Бойко Борисов, когато той имаше силен и почти неоспорван контрол върху власта, бюджетите на държавата изглеждаха като излишно счетоводство. Министерството на финансите държеше здраво юздите на процеса, слагаше рамката и Народното събрание действаше почти като гумен печат, а дебатите по темата в пленарната зала бяха като скучно упражнение по реторика. Когато възникнеше напрежение в дадена социална група, Борисов имаше навика да вади държавни пари и да го потушава.

Резултатът? Бългрия (и тогава, а и сега) беше най-бедната в клуба на богатите, но поне стабилна фискално. И в основата си това не беше погрешна политика, защото разпуснатият бюджет (било личен, било държавен) не е направил никого богат. Няма финансист, който да каже, че да затъваш в дефицити (и следователно дългове), за да си плащаш текущите разходи, е нещо хубаво.

Единственият проблем при управлението на ГЕРБ тогава беше кой плаща цената на стабилността. Защото не всички плащаха по братски.

Всъщност по онова време цената я плащаха най-много пенсионерите, работещите, хората с увреждания, семействата с деца, част от държавните служители. Това бяха системно потискани откъм благосъстояние социални групи. През 2019 г. например адекватността на пенсиите беше достигнала непоносимо ниска точка – средната пенсия беше едва 38.8% от средния осигурителен доход (през 2024 г. вече е към 54%).

Разбира се, не е работа на държавата да вдига заплатите на работещите в частния сектор. Тя трябваше да осигури три неща – спокойствие за коректния бизнес, дисциплиниране на некоректния и такова преразпределение на благата, че икономическият растеж да стига до всички съвестни граждани на обществото. За дефицитите в бизнес средата в България е тежко дори да се говори, но по отношение на споделянето на благата трябва ясно да се каже, че от 2007/2008 г. насам, с въвеждането на действащата данъчна система, властта зае страната на бизнеса и нагърби гражданите да крепят бюджета. Данъците в България вече над 15 години се плащат преимуществено от хората с цел капиталът да бъде облекчен да произвежда богатство. Той произвежда колкото може, но данните са, че по разпределение на благата България е на дъното в ЕС – ножицата на подоходното неравенство е най-голяма сред 27-те членки (Евростат, 2023 г.).

И все пак по време на политиката на Бойко Борисов и Владислав Горанов на "стабилна бедност" (по израза на Асен Василев) се взеха няколко умни и правилни за онзи момент решения. ГЕРБ не позволи на работодателите да блокират постепенното увеличаване на минималната заплата и осигурителните прагове, въпреки че по темите се водеха тежки и ежегодни битки. Още тогава беше ясно, че минималната заплата е един от малкото инструменти на държавата, макар и доста несъвършен, да натисне работодателите за по-високи заплати в държава, в която няма кой истински да защитава колективните права на огромната част от работещите. Въведе се политиката на вдигане на заплатите на учителите (чрез правилото за 125% от средната заплата). Макар и несъвършена, защото е автоматична и е на калпак, тази мярка днес видимо вече дава резултати – сигурно всеки може да се сети за негов близък, който е решил да става учител, в резултат от което в системата влизат все по-адекватни млади хора.

Със сигурност цената на финансовата стабилност по време на управлението на ГЕРБ не я платиха строителните фирми с поръчки от държавната "Автомагистрали", не я платиха хазартните фирми с намаленото си данъчно третиране, не я платиха и изпълнителите на надписани обществени поръчки. Нито пък олигополите в енергетиката и в телеком сектора (банките биха влезли в списъка, но точно за финансовата стабилност те си плащат, съгласно действащите регулации). Не платиха цената обаче и обръчите от фирми, които ограбиха КТБ, начело с шефа на банката Цветан Василев и ДП ("държавното предприятие").

Пандемията от Covid-19, съвпаднала с трусовете във властта у нас, доведе до осезаема промяна във финансите. През 2021 г. дойде новият курс, който впоследствие ГЕРБ нарече политика на "измамното богатство". Промяната доведе до две основни неща.

Доброто беше, че най-накрая някой оспори социалното статукво и на дело се случиха отдавна нужни компенсации – повишаването на адекватността на пенсиите, наваксването на някои заплати в администрацията, въвеждането за първи път на истинска подкрепа за семействата с деца и ученици. Ако на някого това звучи като вреден популизъм, просто не е разбрал или не е почувствал как живее огромна част от населението на България.

Лошото на новия курс обаче бе, че не му се получи дългосрочният баланс между приходите и разходите. Волята за промени стигна главно до това да отпуши разходите, но не и да ги пренастрои, нито да затегне приходите. Да, дефицитите (с изключение на 2021 г. по методиката на Евростат) не надхвърлиха 3-те процента, но 3% ежегоден дефицит за покриване на текущи разходи не е пътят на разума. Освен това само за няколко години балансът на пенсионната система се наруши по начин, по който вдигането на осигуровките с 2 процентни пункта е неизбежно в средносрочен план, както признават малкото изказващите се публично пенсионни експерти. Подобна стъпка – към по-високи осигуровки, днес ще е трудна за много бизнеси и работещи, но вероятно може да бъде преглътната, ако се съчетае с паралелни мерки в разходите – например затягане на ранното пенсиониране или поне спирачка върху ръста на заплатите в сектор "Сигурност".  

А що се отнася до вечния аргумент, че данъци и осигуровки не трябва да се събират само защото ще се откраднат – изведен до крайност, той е антидържавнически, изначално радикален и в крайна сметка не дава универсално справедлив отговор. И държавата може да е крадлива, но и бизнесът може да е крадлив, така че всичко зависи от това как е балансирано съотношението на силите в триъгълника между елитите с икономическата власт, гражданите и държавата помежду им. Битката срещу завладяната държава и хрантутниците в управлението може би трябва да е и битка за връщане на държавата като балансьор, а не срещу държавата изобщо.

Лицето на новата философия във финансите беше Асен Василев, но докато критикуваха политиката му на думи, депутатите на Борисов в последните години с нищо в делата си не попречиха на разпускането на финансите на държавата. Дори допринесоха (например с безспорно прекомерния ръст на заплатите в сектор "Сигурност"). В четвъртък Владислав Горанов в интервю за БНТ обясни разминаването между думите и делата на партията с това, че ГЕРБ няма как да не се влияе от нивото на политическия и обществения дебат, защото бюджетът в крайна сметка се пише само от онези политици, които влязат в парламента и имат мнозинство. А за тази цел те трябва да имат обществена подкрепа.

Лошо ли е това, че политиците се влияят от обществените настроения? В демокрацията – по-скоро не. Но трябва ли политиците да вземат решения в полза на едни и за сметки на други социални групи, когато балансът на интереси е нарушен? Ами, това им е работата. Но когато политиците превърнат бюджета единствено в инструмент за трупане на рейтинг, а експертите-коментатори не отчитат или пристрастията си, или зависимостите си, тогава няма спасение. Дебатът става объркващ, празен, контрапродуктивен и лицемерен до степен, в която не може да роди полезни отговори, а е просто сблъсък за вербално надмощие.

Най-тъжното е, че нито старият, нито новият курс във финансите дадоха убедителни отговори на въпросите, на които всяко общество трябва да има задоволителен отговор, за да живее добре заедно – как да се разпределят благата, така че хем да не се спъва бизнесът, хем да се свият неравенствата; как инвалидните пенсии да стигат само до истински нуждаещите се; как да подобрим пенсионната система; какво да правим със здравната вноска; как да отсеем добре работещите полицаи и чиновници от мързеливите и корумпираните; как да насърчим енергийната ефективност на индустрията, но и условията в България да се правят високи технологии.

Това са истинските въпроси, но те нямат толкова лесни и консенсусни отговори, още по-малко пък такива, които да са подходящи за секси инстаграм видеа в стила на рийловете на новия кмет на Ню Йорк.

Бюджетът на държавата не е просто университетско упражнение по икономика и финанси, а е пресечната точка между интересите на куп заинтересовани страни и философии за справедливост в обществото, чието поле на сблъсък във всяка демокрация е политиката. Така че малко разбиране и уважение към опонента, а и смирение от позицията на това, че всеки е пристрастен и гледа нещата от своята камбанария, никак няма да е излишно, ако не искаме дебатът за бюджета да е като сегашния – дъвка за балончета.