Антикорупционната политика на България

Не би било пресилено да се каже, че корупцията е политически, икономически и социален проблем №1 за България. Според актуално изследване на Европейския парламент България губи между 14 и 22% от БВП на година поради корупционни практики.

Предвид мащаба на проблема за България и неговата устойчивост във времето, ИПИ си постави за цел да анализира антикорупционните политики в страната и работата на органите, които се борят с корупцията. Основният въпрос, на който анализът търси отговор, е защо борбата с корупцията в България до момента не дава резултат. Разгледани са както антикорупционните стратегии и планове от 2001 г. досега, така и институционалната рамка и резултатите в борбата с корупцията. Специално внимание е отделено на последния проект на „антикорупционен закон”, изготвен от екипа на вицепремиера Меглена Кунева в началото на 2016 г.

Анализът разкрива редица слабости в борбата с корупцията в България, като същевременно предлага и възможни решения на база на най-добрите световни практики. Ето и някои от основните изводи от анализа:

1/ България не прилага международните стандарти за борба с корупцията

Основните международни стандарти за борба с корупцията са заложени в няколко документа. Сред тях е Конвенцията на ООН за борба с корупцията от 2003 г., като две от основните задължения на страните по нея са:

• Създаване на специализирани разследващи/наказателни органи за борба с корупцията,

• Създаване на специализиран административен орган за превенция на корупцията.

Въпреки че България е подписала Конвенцията, към момента в страната няма специализиран наказателно-правен орган за борба с корупцията. В същото време в редица страни са създадени и работят такива органи. Някои страни избират тези органи да бъдат разположени в самата прокуратура, какъвто е случаят с Испания, Румъния и Австрия. Други предпочитат да изградят такива структури в полицията (Белгия), а трети поставят този разследващ орган като част от съдебната полиция към министерството на правосъдието (Финландия).

2/ Необходима е реформа в административните органи за противодействие на корупцията

Предложеното създаване на единен орган за проверка на почтеността, конфликта на интереси и имуществото на лица, упражняващи държавна власт, е стъпка в правилната посока. Тези дейности са сходни по своята същност и извършването им от един орган, както последният проект на антикорупционен закон предвижда, би направило проверките за почтеност не само по-обхватни, но и по-ефективни. Сериозен негатив на законопроекта, обаче, е планираното сливане на органа за почтеност с органа по отнемане на незаконно придобито имущество. Новият орган ще установява и налага наказание за конфликт на интереси и след това ще иска от окръжния съд отнемане на имущество на основание собственото си наказателно постановление. Това би могло да се превърне в предпоставка за несправедлива и незаконосъобразна репресия.  

В същото време, обаче, не бива борбата с корупцията да се води единствено и само в полето на административните мерки. Практиката на редица развити страни показва, че основните инструменти за борба с корупцията са в полето на наказателното правосъдие.

3/ Ниските резултати в борбата с корупцията се дължат най-вече на слабости в прокуратурата

Анализът се опитва да покаже връзката между ниските резултати на българската прокуратура по дела за корупция и неосъществената реформа в самата институция. Като основен проблем се очертава силната централизираност, която води до скованост в действията на редовите прокурори и до липса на инициативност. Тази „свръхцентрализираност” намира своята рамка в Закона за съдебната власт и е доразвита в подзаконовите актове на главния прокурор и Върховната касационна прокуратура, както и в ежедневната практика. От друга страна, липсата на отчетност на ръководството на прокуратурата е отчетена като проблем както в редица решения на Европейския съд по правата на човека, така и в докладите на Европейската комисия и Съвета на Европа.

4/ Нужен е специализиран наказателно-правен орган за борба с корупцията

Анализът излага аргументи в полза на тезата, че втората част от реформата в прокуратурата трябва да включва създаване на независим антикорупционен орган в рамките на самата прокуратура.  Наблюдава се положителна връзка между добрите практики в множество европейски страни и факта, че тези страни са приложили международните стандарти за антикорупционни органи. Тези стандарти се намират в няколко документа на ЕК, Съвета на Европа и ООН, които посочват, че органът, разследващ корупция, следва да бъде:

• Специализиран - компетентността му да е само или предимно по дела за корупционни престъпления;

• Автономен - независим от останалите институции и отчетен на най-високо ниво, т.е. на ниво Висш съдебен съвет и/или Парламент.

• Отчетен и прозрачен - неговите структура, правомощия и дейност да бъдат публични при спазване на следствената тайна. Ръководството на този орган да бъде отчетно на най-високо ниво, т.е. на ниво Висш съдебен съвет и/или Парламент.

• Осигурен с необходимите човешки и финансови ресурси - повечето европейски страни са създали отделна структура, макар и формално в рамките на прокуратурата, със значителен брой прокурори, следователи и експерти.

Необходимо е тези международни стандарти и добри практики да бъдат приложени и в България, за да има сериозен държавен и обществен отпор на едно явление, добило пандемични размери. Административните мерки, свързани с почтеността, конфликта на интереси и публичността на имуществото на политици, магистрати и държавни служители са важни, но са помощни. Основната тежест следва да бъде поета от органите с прокурорски и разследващи функции. Необходимите промени трябва да залегнат в актуализирана антикорупционна стратегия,  като последователно и прецизно се начертае пътят за реформа в прокуратурата и за създаване на специализиран автономен орган за разследване на корупционни престъпления съгласно Конвенцията на ООН срещу корупцията.

_____

*Публикуваме статията без редакторска намеса. Оригиналът можете да прочетете тук.