Балканският въпрос е европейски въпрос

Преди десет години в Словения отекнаха изстрели и пламнаха къщи. Австрия бе шокирана, а Европа смаяна. Този понеделник в македонската столица Скопие оттекнаха изстрели, крясъци разкъсаха тишината на нощта . "Дайте ни оръжие. Албанците в газови камери", крещяха хората.

Стана ясно, че десет години след началото на разпадането на бивша Югославия Европа е все така смаяна и изгубила самообладание. Защото след Словения, Хърватия, Босна и Косово сега има опасност от Македония да тръгне петият пореден пожар на Балканите. Всички си спомняме картините с труповете на сараевския площад, широко отворените очи на бежанците от Косово. Сега хиляди албанци отново се опитват да избягат от сраженията в Македония.

През изминалото десетилетие международната общност предприе редица действия. И какво постигна? Войски поддържат донякъде крехкото равновесие в Босна и спокойствието в Косово. Никъде обаче не бяха намерени трайни политически решения. Македония го доказва.

Наистина Европейският съюз обеща помощ по силата на един договор, през всичките тези години обаче той така не се погрижи да разреши вътрешните проблеми на македонската държава. Сега Европа отново е изненадана от опасността от конфликт " с огромно международно значение", както бе констатирано в понеделник в Брюксел.

Как така изненадана? Нима никой не разбра, че когато хората нямат перспектива и не очакват животът им да се подобри, те нямат какво да губят и пак посягат към оръжието. Защото знаят, че докато няма изстрели, никой няма да им обърне внимание.

Сега някои отново призовават Европа да въведе нов ред на Балканите, както вече го стори през 1878 година. Нека не ги слушаме, защото новият ред на Балканите от 19-я век заложи всички конфликти през последното десетилетие. Може би сега трябва само да признаем, че Европа все още не разбира истински този район, че не е достатъчно да изпратиш един или друг емисар на Балканите, че не е достатъчно след косовската война да вдъхнеш живот на един пакт за стабилност, който две години по-късно не е донесъл почти нищо конкретно на хората от района.

По-скоро би трябвало да признаем, че събитията в бивша Югославия след 1991 г. промениха също Европа и ЕС, независимо дали те го искаха или не. Първо, защото страните-приемнички на Югославия виждат в лицето на ЕС своята перспектива и, както е в случая със Словения, те наистина могат да я реализират на практика. Как обаче може да се постигне икономически подем като предпоставка за интеграцията в ЕС, след като помощта се обвързва с политическата стабилност, а тя от своя страна е възможна само ако на страните се окаже конкретна подкрепа? Второ, защото Балканите принуждават ЕС да изясни отношението си със САЩ в района. САЩ продължават да се колебаят дали да участват в донорска конференция за Югославия. Щом като обаче стабилността на Балканите представлява европейски въпрос, Европа трябва да поеме отговорност за нея.

Притежава ли тя нужната сила, има ли възможности за това?

Положителният отговор на този въпрос представлява политическо решение. Не може краят на страданията и безперспективността да се обвързва с конференции и донорски срещи. Нужно е воля за конкретни политически решения. През последното десетилетие Европа трябва да е научила поне едно - че отчаянието и омразата не се лекуват с бомби, войници и празни приказки.