Без памет

Толкова много съм чела за разстрела на регентите, министрите и народните представители на 1 февруари 1945 г., представяла съм си бомбената яма, в която са били хвърлени, сгурията, с която са били затрупани телата, представяла съм си мястото, мислила съм си, че следи от бомбени ями още стоят запазени, дори съм си представяла, че по околните дървета още стоят забити куршуми от разстрела. Но не знаех къде точно е самото място. Най-сетне реших да отида, да го видя с очите си, да се поклоня, да оставя цвете, да запаля свещ. Знаех, че е поставен мемориал, виждала съм го на снимки и макар да нямах и най-бегла представа къде е, мислех, че няма да е трудно да го намеря.

Попитах първо един човек от охраната на гробищния парк. Той се разхождаше с ръце в джобовете по алеята, която води към църквата, с разкопчано яке и изпиваше с поглед редките посетители. След дългото му и съсредоточено замисляне се наложи да задам още веднъж въпроса – знаете ли къде е паметника на жертвите на Народния съд? Народния съд ли? – повтори той бавно и разчленено, недоумяващо. Това кога? Махнах с ръка и продължих. Срещу мен се зададе работник от ромски произход с лопата и гребло и услужливо предложи ако имам прясно гробче или нещо – да го почисти или изравни. И него попитах за паметника – какво пък, обикаля надлъж и нашир из гробищата, може да го е забелязал, може да е чувал. Това в кой парцел е, госпожо? изстреля той наместо отговор, явно не искаше да загуби просто така евентуален клиент. Промърморих нещо и продължих към църквата, там вече нямаше как да не знаят, помислих си. Обаче вътре погребение и явно не на някой обикновен човек, а на някой важен човек, защото охраната не ме допусна да вляза вътре до клисарката. Паметникът на жертвите на народния съд търся, да го знаете къде е? Охраната повдигна високо рамене и вежди, завъртя очи нагоре за да изрази по-добре крайното си изумление от този очевидно налудничав въпрос – какви жертви, какъв паметник, какъв народен съд, за пръв път чувам, госпожо. Само дето не завъртя китката си близо до слепоочието – вие нещо май, а? Аз махнах с ръка в някакъв неопределен смисъл и се отдалечих.

И по средата на гробищата в сивия делничен февруарски ден сред редките прехвърчащи снежинки получих нещо като пристъп на паник атака. Разстреляните на 1 срещу 2 февруари са били доведени със затворени камиони до гробищата през нощта, до една голяма яма, изрината от паднала бомба. Призори жените им по неведоми пътища са намерили мястото, където са заровени в общ гроб. Според спомените на Лиляна Митакова в послеслова към дневниците на своя баща Васил Митаков жените са открили мястото на общия гроб, защото там снегът се е бил стопил. Върху изсипаната сгурия, отъпкана от ботушите на убийците, снегът се е стопил от топлината на заритите в ямата 149 тела.

Продължих да питам редките минувачи. Един от тях ме подсети да отида в администрацията, там нямало как да не знаят. Отидох в сградата на администрацията – чисто, уютно, топло, край прозорците зелени растения, на гишето жената спокойно работи на компютъра си и с безпристрастен глас ме упътва – гише номер осем в другата сграда. И наистина – на гише номер осем в другата сграда чиновничката ми даде флайър с план на гробищния парк, на него обозначени алеите, парцелите и ми показа мястото – между 123 и 124 парцел.

Това е паметта ни. Това се е съхранило. Тоест нищо. Сякаш нямаме и нужда от памет.

Затова сме толкова лесни за манипулации.

Като потвърждение, на другия ден дойдоха наглите думи, изречени от депутата Жаблянов, че "Народният съд от 1945 година е едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие". Тази оценка беше включена в изявлението на БСП против провеждането на Луков марш.

БСП се разграничиха от въпросното изречение и на следващия ден то отпадна. Но то не доведе нито до оставката на въпросния депутат, нито до някакво извинение от негова страна. Напротив, той най-невинно попита пред интервюиращата го журналистка – защо трябва да си подавам оставката, не разбирам? Та това е мое лично мнение и не виждам нищо нередно в него. Редица международни документи го определят така. Прочетете, вижте…

Стъписвам се от подобно поведение. Защото този човек с това свое лично мнение е заместник-председател на парламента. Тогава Георги Димитров изпраща телеграми от Москва: "Никой не трябва да бъде оправдан", "Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля".

Днес заместник-председателят на парламента окачествява това като "необходимо правосъдие". Да имаш такова "лично мнение" за така наречения "народен" съд означава само едно – че ти не би имал нищо против той да се повтори като "неизбежно правосъдие", като отново "никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля".

Една основна и решаваща предпоставка отдавна е реализирана – паметта е изличена. Няма пречка всичко да се повтори. Екзекуторите са убедени в справедливостта на присъдите. Днес те ги издават само като исторически оценки. Но са морално готови при благоприятни условия и да ги изпълняват.

Сега членството на страната ни в Европейския съюз и НАТО е пречка, но те работят тя да бъде отстранена. Наливат милиони за пропаганда, заливани сме от фейк новини, червеноармейските паметници заплашително стърчат, историческата памет на обществото е осакатена, границата между истината и лъжата е изличена. С изумителна лекота се насажда страх и паника. С изумителна наглост терорът се представя като правосъдие. А справедливо и законно правосъдие още от 1944 година няма.

Именно липсата на законно правосъдие прави възможно беззаконният терор да бъде представян като правосъдие.

Нашите сили са стигнали едва да поставим един повече от скромен мемориал на гроба на избитите българи. В същото време в центъра на Столицата и на всички големи градове в страната стърчат паметници на "освободителите", които обезглавиха българската нация и обезличиха паметта ѝ.

Зашеметяващото безпаметство, с което се сблъсках, е предпоставка трагедията да се повтори.

*Текстът е публикуван в портал "Култура"