Буря над МВФ ...

Миналото лято в. Монд публикува оживения дебат за плюсовете и минусите на глобализацията между консултанта и есеист Ален Менк и генералния директор на изданието Монд Дипломатик Бернар Касан. Това лято, от другата страна на Атлантика се състоя друго обсъждане по същата тема, в сравнение с което френският спор прилича на размяна на любезности. На арената тази година е носителят на Нобелова награда за икономика за 2001 г. Джоузеф /Джо/ Стиглиц, чиято нова книга съвсем наскоро бе преведена на френски и излезе под заглавие "Изваждане от голямата заблуда" /"La grande desillusion"/.

Световната банка /СБ/, в която по-рано Стиглиц заемаше длъжността главен икономист, организира дебат между него и Кенет /Кен/ Рогоф - бивш професор по международна икономика в Харвард и главен икономист на другата финансова институция във Вашингтон - Международният валутен фонд /МВФ/.

Джоузеф Стиглиц, чието кръгло и винаги усмихнато лице дълго време предизвикваше уважението и възторга на неговите колеги, в новата си книга дава израз на неподозирана агресия спрямо МВФ. Той обвинява членовете на институцията, че са треторазредни икономисти, което е явен упрек към американското министерство на финансите, че променя дневния ред на фонда в съответствие с интересите на Уолстрийт.

Стиглиц се пита също така дали с получения по-късно висок пост в инвестиционната банка Citigroup Стенли Фишер - бившият втори човек в МВФ и дългогодишен професор в Масачузетския технологичен институт, чийто възпитаник е и Стиглиц - не е бил "богато възнаграден" от Уолстрийт за услугите, направени от него на борсата, докато работеше в МВФ. Чувствителният и революционен дух на Кенет Рогоф не остана безразличен, въпреки че самият той бе инициатор на нееднократни словесни престрелки с МВФ през 80-те години.
Както припомни в началото на дебата, той е голям познавач на международните провали. Рогоф студено сравни Стиглиц с друг Нобелов лауреат за икономика - "изключителният човек" Джон Наш, един "красив ум", както го определя заглавието на биографичния филм, показващ как заболелият от шизофрения гений трябва да се бори, за да се върне към реалния свят.

На наследника на Кейнс, за какъвто Джоузеф Стиглиц се смята, Рогоф противопостави привържениците на теорията на Артър Лафър, чиято крива преди известно време успя да убеди Роналд Рейгън, че е възможно едновременно да се намаляват данъците и да се ограничава държавния дефицит. По-късно Джордж Буш-старши нарече Кривата на Лафър "вуду икономика", което бе възприето и от Рогоф.

В заключение той подсказа на Стиглиц да изтегли книгата си от пазара, докато обидата към Стенли Фишер не бъде свалена. По-нататък Стиглиц призна, че е много изненадан от нападките на Рогоф. После развълнуван и почти с насълзени очи, един от уважаваните икономисти на Световната банка призова двамата спорещи да говорят по същество и да прекратят личните атаки помежду си.

Всъщност, дебатът по същество изобщо не се състоя, тъй като отпуснатото време за въпроси и отговори бе твърде кратко, а емоциите - твърде явни. Да се опитаме до очертаем накратко залога в този дебат. Сред многото теми в книгата на Джоузеф Стиглиц има една, която засяга именно ролята на МВФ. По този повод Стиглиц пише: "Кейнс бе интелектуалният кръстник на МВФ/.../. Той доказа защо съществува необходимостта от колективни действия в световен мащаб, а именно защото действията на една страна имат последствия върху поведението на останалите.

Защото вносът в една държава е износ от друга и ако първата намали вноса си поради една или друга причина, това ще засегне икономиките на останалите". Следват критиките към МВФ: вместо да играе ролята на коректив, каквато му предписва Кейнс, според Стиглиц фондът се е превърнал във фактор за рецесия в световната икономика, защото навсякъде налага дисциплина на бюджетни ограничения.

Това принуди Кенет Рогоф да му отговори, че "едно изправено пред фалит правителство, което не се ползва с достатъчно доверие, за да успее да възстанови държавните финанси, е в състояние по-скоро да влоши, отколкото да подобри положението на страната си". Бюджетното стимулиране Скорострелните аргументи на двете страни обаче са насочени в успоредни направления, без изобщо да имат някакви допирни точки: Стиглиц и Рогоф не говорят за едно и също нещо.

Г-н Рогоф има предвид случаите с държави, които вече не успяват да финансират нуждите си, защото твърде много са задлъжнели още отпреди. Той не иска да се говори действително за бюджетно стимулиране на страни като Кот д`Ивоар, която повече от 20 години има бюджетен дефицит от над 10 % от брутния вътрешен продукт /БВП/, или за страни като Турция, чийто консолидиран дефицит на държавните финанси в годината преди срива на националната парична единица достигна 17%.

Оказва се, че когато правителствата предпочитат да увеличават дълговете си до определени граници, много по-лесно е поведението им да се тълкува като заплаха за бъдещето на страната. Но проблемът е друг: ако някой твърди, че именно фондът спасява държавите с обезкръвени публични финанси, това също не е съвсем вярно.

Най-фрапиращият случай, на който Стиглиц се позовава в цялата книга, е азиатската икономическа криза, започнала не с големи бюджетните дефицити, а с криза на доверието, която отчасти се самозароди и отчасти бе провокирана от спекулативното поведение на частния сектор. Въпреки това, фондът в началото се намеси с противодействия, типични за криза в държавните финанси.

Наложи се да минат няколко седмици, преди грешката да стане очевидна и механизмът за разрешаване на бюджетните проблеми да се задейства на заден ход, без обаче да се промени предприетата рестриктивна парична политика. По-късно азиатската криза стана обект на множество спорове. Извличайки наготово уроците от икономическата криза в Азия, Стенли Фишер подсказа на МВФ, че може да действа като "кредитор от последна инстанция" - т.е. да предоставя ликвидните средства, необходими на една страна, която страда от неоснователна криза на доверието.

Странно, но Стиглиц публично отрече това предложение, въпреки че то обикновено е възприемано като средство от инструментариума на неокейнсианците. Във Франция, например, това предложение е подкрепяно от автори като Мишел Алиета. Именно зад тази идея на Стенли Фишер Стиглиц вижда скритата ръка на Уолстрийт: под претекст да се помогне на държавата, в действителност се цели подпомагане на банките.

Вместо масирано да се вливат ликвидни средства в случай на финансова криза, Стиглиц предпочита МВФ да улесни процедурата по обявяване във фалит на изпадналите в криза държави. Историята очевидно обича закачките, и както се оказа, отсега-нататък тази идея на Стиглиц се превръща в официална доктрина на МВФ: Ане Крюгер, която замести Стенли Фишер в МВФ, през миналия септември действително предложи спрямо държавите, изпаднали във финансови трудности, да се прилага процедура по обявяване във фалит, която е пряко повлияна от процедурата за изработване на оздравителен план за американските корпорации.

Неспасяемите случаи Проблемът обаче е, че не се говори за едно и също нещо. Процедурата по обявяване на фалит се прилага за страни, които не могат да бъдат спасени, докато процедурата на "кредитор от последна инстанция" се прилага за държави, изпаднали в криза на доверието, чиито икономическите фундаменти обаче остават стабилни. Страстта в спора между Стиглиц и Рогоф по определен начин потвърждава едно просто правило: съществува, така да се каже, смисловата опасност да очакваме от една и съща институция един път да играе ролята на строгия родител, а друг път - на добрия Дядо Коледа.

Предложението на Мишел Алиета ролята на "кредитор от последна инстанция" да се остави на централните банки, а не на МВФ, би довело до постигане на съществена яснота по този въпрос. Пред риска да изложи своите служители на още по-строги критики, действително може би ще бъде по-добре МВФ наистина да се концентрира върху оказването на помощ само за неизлечимите случаи и да действа като Търговския съд или зъболекаря /както Кейнс обичаше да говори за икономистите/, които никой не си и помисля да упрекне за работата, която вършат.