Да спасим съюза

В момент, когато вниманието започва да се насочва от войната към въстановяването на Ирак, Съединените щати се изправят пред един много по-важен проблем и той е какъв подход да възприемат към промените в равновесието на Атлантическия съюз, които проличаха ясно в хода на иракския конфликт. Двамата най-силни съюзници на САЩ на европейския континент - Франция и Германия - агитираха против една политика, за която американският президент от своя страна беше готов да жертва живота на американци.Това разцепление окуражи Русия да се противопостави на САЩ

по-решително от когато и да било след края на студената война. Моделът на това поведение се повтаря в спора за ролята, която Обединените нации трябва да играят в следвоенен Ирак.

Ако това продължи, Атлантическият съюз, който от половин век е сърцевината на американската външна политика, постепенно ще се превърне в куха структура. Последствията от терористичната атака на 11 септември изкараха на повърхността латентни чувства на неприязън под формата на дискусията "унилатерализим или мултилатерализъм". Първоначалната солидарност с Америка отслабна, когато САЩ възприеха предизвикателството от 11 септември като акт на война и на свой ред обявиха война на тероризма.
Солидарността се изпари напълно, когато бе избрана стратегията на превантивния удар. Необходимостта да се избере тази стратегия беше продиктувана от това, че този път заплахата за сигурността идваше от групировки, срещу които стратегията на възпирането не действа, тъй като нямат територия, която да защитават, нито пък може да им се въздейства с дипломатически средства.

Дори да се признае, че действията на САЩ в създалата се след 11 септември извънредна ситуация изглеждаха на моменти доста самоуправни, готовността с която Франция и Германия тръгнаха към разкол на Атлантическия съюз има по-дълбоки причини.

Откритото заяваване, че ще гласуват в Съвета за сигурност против САЩ, беше само по себе си безпрецедентен акт. Нещо повече, тези страни усилено лобираха срещу американската политика, пренебрегвайки половинвековна съюзническа традиция и стигнаха дори дотам да внушават на политическите ръководители от Източна Европа, че ако сътрудничат на САЩ при война с Ирак, това ще затрудни приемането на техните страни в Европейския съюз. С почти зрелищното си противопоставяне на САЩ външните министри на Франция и Германия направо поканиха техния колега от някогашния враг на НАТО Русия да се нареди до тях. Жест, заимстван навярно от похватите на кардинал Ришельо през ХVII век, който в онова време се стараеше да елиминира тогавашната потенциална свърхсила - империята на Хабсбургите - с поредица от сменящи се съюзи, докато Централна Европа бе разделена и Франция получи надмощие. Но това е било във време, когато не е имало тероризъм и оръжия за масово поразяване, а Франция е имала ресурсите, с които да подплати своята тактическа безогледност.

Иракската криза даде възможност на президента Жак Ширак да спечели поне временно Германия за една голистка версия на Европа. Ширак се възползва от страха на Герхард Шрьодер да не остане в изолация заради разцеплението, което предизвика със своята пацифистка и антиамериканска предизборна кампания. Той успя да склони Германия на курс, който всички досегашни германски канцлери избягваха. Това раздели Европа на две категории държави - едните, които търсят европейската идентичност в конфронтацията с Америка, и другите начело с Англия и Испания, които виждат в нея инструмент за сътрудничество.