Дж. П. Морган отново възсиява . .

Това, на което ни научи най-влиятелният частен банкер е, че в бизнеса, финансите и в живота характерът наистина има значение. Невероятната ирония на финансовата криза от това лято бе тиха реабилитация на Дж. П. Морган - най-могъщия частен банкер в историята на САЩ, и в течение на много години - илюстрация на опасностите от концентрацията на богатство. Сега обаче Морган се появява като емблема на нещо, което до голяма степен липсва на корпоративна Америка: характер.

По времето, в което е живял, Морган /1837-1913 г./ е бил обект на възхищение и одумване заради огромното си влияние. През 80-те и 90-те години на 19 в. той реорганизирал много железопътни линии, за да възвърне тяхната рентабилност, като ограничи конкуренцията /хората казвали, че така преустроените ж.п. линии били "морганизирани"/. По-късно Морган консолидирал стоманената индустрия, като слял операциите на Андрю Карнеги с компаниите на конкурентите и създал U.S.Steel.

През 1895 г., когато правителствените златни резерви рязко спаднали, Морган ги попълнил със заем от 65 млн. долара. През 1907 г. той спрял паниката в банковия сектор и на фондовия пазар, като уредил заеми от силните за слабите банки. В различни периоди този мъж е играл ролите, които сега изпълняват Управлението за федерален резерв /УФР/ на САЩ, Федералната комисия за ценните книжа и фондовите борси /ФКЦКФБ/ на САЩ, министерството на финансите и правителствените агенции, които тогава още не са били създадени, защото никой не ги е упълномощавал да променят цялата промишленост.

Той обаче е притежавал щадяща добра воля, отбелязва Джийн Страус /от чиято великолепна биография "Морган: Американският финансист" авторът на тази статия се е възползвал до голяма степен/. Той е упражнявал властта си с чувство за "морална отговорност", както неотдавна писа в. Ню Йорк Таймс. Морган е бил "проводник" за капитала. Той свързвал богати инвеститори - американски и чуждестранни - с железопътни и индустриални предприятия, които се нуждаели от пари за развитие.

Само че Морган не се оттеглял в момента, в който сделките са приключвали. Той гледал на себе си като на "страж" на инвеститорското богатство. Ако предприятието тръгнело надолу, Морган се намесвал. Той назначавал нови мениджъри, обновявал предприятия, настанявал партньорите си в корпоративните бордове. Целта била да гарантира, че парите на инвеститорите ще бъдат върнати. Морган се чувствал морално обвързан.

Точно в това е контрастът със сегашните нрави. В края на 90-те години инвестиционните банки на Уолстрийт продадоха стотици милиарди акции и облигации, които по-късно се оказаха лишени от стойност, особено в сектора на дот-ком компаниите и телекомуникациите. Същите тези инвестиционни банки благословиха десетки сливания на компании, а котировките на някои от тях впоследствие се сринаха.

За разлика от Морган, който е гледал на парите на инвеститорите като на свои собствени, сегашните "богове" на Уолстрийт гледат на инвеститорските пари като на стока, която трябва да бъде преследвана и обработвана, но не непременно защитавана. Банкерите си прибират таксите. Големите институционални инвеститори /взаимни фондове, пенсионни фондове/ правят всичко възможно, за да защитават сами себе си. Морган винаги е отричал, че най-важните му решения са се основавали предимно на финансови изчисления.

По време на слушания в Конгреса той бил запитан от съветник в една от комисиите: "Търговското доверие не се ли основава най-вече на парите или на собствеността?". "Не, сър" - отвърнал Морган. "Първото нещо е характерът". "По-важно дори и от парите или собствеността" - попитал го скептичният съветник. "Преди парите, собствеността или каквото и да било друго", казал Морган. "С пари характерът не може да бъде купен".

В днешните условия характерът изглежда нещо старомодно. Нещата вървят напред, ако цифрите се увеличават /а понякога и ако не растат/. Тази промяна може да е резултат от по-голяма конкуренция. Една от най-тежките критики срещу Морган била, че неговата банка, заедно с няколко други, контролирала твърде голяма част от националния инвестиционен капитал.

На тези банки "парите вярвали". За разлика от тогава, сега предприятията могат - поне в добри времена - да трупат пари от множество източници. Ако един изглежда твърде резервиран, той може да бъде подминат, та дори и напълно забравен. Пазителите на парите намират за по-трудно да се правят на много строги, когато толкова много банки се борят за едно и също нещо.

Сегашните бизнес лидери без съмнение вярват, че действат в съответствие с моралния кодекс. И те наистина го правят. В някои отношения моралният кодекс сега е по-строг, отколкото по времето на Морган, защото е определен от повече правителствени регулаторни норми и закони. Нещо повече, кодексът на Морган е бил противоречив и обслужващ предимно себе си /самоцелен/.

Според него достъпът до капитал е бил изключително важен за индустриалното развитие на страната. Затова е било жизнено важно да се гарантира, че инвеститорите ще получат възвръщаемост. Ако това е означавало да се ограничи конкуренцията - нека да бъде така. Само че много фермери и малки предприятия се почувствали притиснати от цените на железопътните превози.

Превозвачите искали ценова война. По сходен начин Морган смятал, че златният стандарт е изключително важен за привличането на капитала. Инвеститорите искали да им се плаща в пари, на които имали доверие. Тук също обаче има голямо противопоставяне. Кредитополучателите се чувствали пожертвани. За тях моралността на Морган означавала по-малки кредити и падащи цени.

Трудно е да се съди за поведението в една епоха според моралните стандарти на друга. Сега никой не може да отстъпи толкова голяма икономическа власт на частно лице. Все още поведението на Морган предлага някои трайни поуки.

Едната е, че в бизнеса /както и в повечето дейности изобщо/ всички закони и регулативни норми не могат изцяло да заместят човешката преценка за това кое е правилно и кое - погрешно. Втората е, че не бива да се бъркат парите и характера. Парите измерват креативността, амбицията, таланта, усилията - а понякога и късмета, наследствеността или престъпленията. Характерът, въпреки че е по-недоловим и понякога не е лесно да бъде разпознат - е безценен.