Един живот и две безсмъртия

Преди време споделих в настоящото издание, че ако (Боже, опази!) Тодор Живков изневиделица възкръсне (смертю смерт поправ) пред очите ни и се хвърли в едни нови парламентарни избори, ще ги спечели безусловно. Ще разгроми с лека ръка всичките си опоненти: и старо-комунисти, и неокомунисти, и националисти, и интернационалисти, и либерали, и консерватори, и центристи, и антикомунисти – доколкото изобщо ги има на родна земя. При това ще победи, както е управлявал десетилетия наред – еднолично, без ортаците си от Политбюро и ЦК, без съдействието на днешните си съпартийци дори. И ще победи не така, както се побеждава в гнилите буржоазни демокрации – с жалки, мижави, броени проценти, а с резултат, на който ще завидят и родните политици, и държавниците от целия цивилизован свят, резултат, постижим само от авторитарни лидери като Путин и Ердоган, да речем.

Само собственото му име, само безсмъртният спомен за дългогодишното му стопанисване на нацията стигат, за да го възкачат отново на престола – този път може би още по-дългосрочно. Какво да се прави – и болшевизмът, и националсоциализмът илюстрираха, че демокрацията може да бъде разгромена не само по вазовски „с гол в ръката нож”, а и със средствата на самата демокрация, че парламентаризмът може да бъде ликвидиран не само по насилствен, а и по парламентарен начин. Доброто и злото имат нещо общо: диалектическата способност да се себеопровергават и да преминават в своите антитези. На казаното можем да погледнем като на частен случай от направената преди кажи-речи век в знаменития роман на Музил констатация, че красивото може да бъде разрушено по прекрасен начин.

Но да се върнем към споменатата по-горе публикация, в която се опитах да разгадая на какво се дължи общонародното посмъртно величие на безспорно най-отявления и дълголетен деспот в националната ни история.

Причините са, разбира се, много и всякакви. Тук ще се спра на най-малко изследваните от тях – психологическите. Правя го, не само защото те са перманентно подценявани, а и защото вярвам на психоанализата, че във всички сектори на битието човек взема решенията си много по-често подсъзнателно, отколкото съзнателно. И ако с конкретната личност е така, така е несъмнено и с общността, и на национално равнище е така.

След незабравимите уроци на комунизма, на фашизма и на нацизма (партийната идеологическа пропаганда ни отучи да правим разлика между последните две явления – време е да се научим отново да ги обособяваме) и след блестящите анализи на Бердяев и на Оргега-и-Гасет смея дори да твърдя, че масите са още по-импулсивни, още по-ирационални, още по-стихийни и слепи в политическото си поведение. Не вникнем ли в тяхната психология, няма да стигнем и до отговора на коментирания въпрос.

Ще започна с обстоятелството, че преди да стане за цял един народ Тато, Тодор Живков бе палач от първата фаланга. В ранните следвоенни години, когато под опеката на червеноармейските нашественици идеологизираният терор беше най-свиреп, той собственоръчно е издевателствал над свободомислещите си сънародници, отговорен е лично за гибелта на много от тях.

Колкото и лицемерна и половинчата да бе, настъпилата десетина години по-късно десталинизация сложи край на масовите политически убийства. Не, не че хуманизмът и справедливостта ненадейно възтържествуваха, не че, както наивно очаквахме, десталинизацията хвана бика за рогата и прерасна в декомунизация, но палачите започнаха да се съобразяват от кумова срама с някои морални регламенти, а терорът позагуби кое-що от първоначалната си вандалщина. В новите (доколкото бяха нови) условия оцеляха най-адаптивните. Тодор Живков бе един от тях.

А най-адаптивните от най-адаптивните стигнаха още по-далеч, впрягайки новия дух на времената в колесницата си. Тодор Живков бе един и от тях. Тази му безмерна адаптивност в името не на някакъв демодирал комунистически идеал, който вече и за граждански декор не ставаше, а на власт и кариера бе подобаващо оценена както от Кремъл, който го възкачи на престола, така и от родната общественост. Която пък не само го съхрани политически, а и го превърна скоропостижно в Тато. Петната кръв по чиновническите му длани поизбледняха с годините, а неговата персонална двойственост въплъщаваше шизоидната двойственост на режима, решимостта му така да промени и пренареди формалностите в националната политическа действителност, че нейните същности да останат непокътнати.

Речено – сторено! Мимикрия след мимикрия, театралничейки с еднаква гъвкавост и пред родната аудитория, и пред проклетия Запад, и пред стопаните си от Кремъл дори, десетилетие след десетилетие Живков излизаше здрав и читав от всички мними и по-сериозни промени и обрати, надживя както сменящите се един след друг като клоуни на циркова арена господари на Кремъл, така и многобройните си ортаци и конкуренти от родната партийна върхушка. Надживя ги, разбира се, лакейничейки, но само лакейничене за целта не стига – да лакейничат бяха готови хиляди, но Тато бе един в интуитивността си, във вечно будния си първичен рефлекс за власт и владеене, в неизчерпаемия арсенал дребни и едри хитрости и лукавства, с които умело противопоставяше един на друг реалните си и потенциални съперници в Политбюро и ЦК.

Благодарение на полуоосъзнатия си циниъзм, с който съчетаваше безскрупулност и манипулативност, Живков неведнъж изтъргува икономически придобивки от Москва срещу гаранциите за прочистване на обществения организъм от бацила на едно несъществуващо в София дисидентство, подвеждаше западните си партньори с декларации за мирно съвместно съществуване, за стопанско сътрудничество и за придържането си към неясните регламенти на един хуманизъм, който бе толкова абстрактен, че по-скоро на недействителен приличаше. Докато истински приятелства и вражди се изграждат с характери, псевдоприятелствата и псевдовраждите, които обслужват всяка номенклатурна кариера, се изграждат с безгръбначия.

И показната преданост на Тато към КПСС, и не по-малко показната му вражда към Запада, и гръмките му декларации по света и у нас за съпричастност към една глобална международна политика на разведряване имаха нещо общо: те бяха колкото фасадни, толкова и консумативни в своята същност. Той не бе ничий приятел – и ничий враг не бе. А само функция, слуга на собствените си службашки потребности, на едно колкото перфидно, толкова и ненаситно властолюбие. Докато при всеки нормален човек конформизмът е средство за временно отстъпление от собствената същност в името на една или друга перспектива, компромис със същността с цел съхраняване на същността от попътните капани и изкушения на бита, при хора от чергата на Живков същност няма – при тях компромисът е единствената същност.

Тази метаморфоза ги превръща от личности в безличия, правейки ги така неуязвими ведомствено. „По такива гръм не ходи – пазят ги гръмоотводи” – установи един наш сатирик. Такива хора Терезий нарече нулеви, а Георги Марков установи, че в своята безличност те са непобедими, тъй като не можеш да воюваш срещу нищото и нищото да победиш.

Безгръбначието на Живков бе не негова втора природа – негова първа природа бе. Цялото му политическо поведение бе една безконечна мимикрия и в тази мимикрия той си беше себесъщ. В безмерното си и някакси все пак искрено, присъщо на естеството му лицемерие той ми напомня 5-франковата проститутка Луиз Вилде, за която разказва Бодлер в „Моето разголено сърце”. Когато веднъж – спомня си писателят – „за пръв път в живота си дойде с мен в Лувъра, при вида на безсмъртните статуи и картини тя започна да червенее, да си закрива лицето и на всяка крачка ме дърпаше за ръкава и питаше как може публично да се излага такава непристойност”. В отношението на проститутката Луиз Вилде и в отношението на Тато към битието има нещо общо. И то е моралният принцип на Тартюф, формулиран блестящо от класика: „Ний не вършим грях, кога грешиме тайно”.

Нагаждачеството се оказа безценен капитал – особено на родна земя. На която не Тодор Живков определяше конюнктурата – конюнктурата бе спускана свише от Кремъл, а в качеството си на Тато Живков само я следваше безропотно. Не нагаждачи изграждат конюнктурата – изграждат я характери. А нагаждачите само отъпкват нейните коловози, превръщат ги от трасета в пътища и за себе си, и за собствените си народи. Така и Тато. Както вече писах, за целта той съумя да убеди, да уговори сънародниците си, че е един от тях. В най-съществения смисъл той действително беше такъв. Носеше в душевността си тяхната простоватост, но и тяхната повратливост, тяхната андрешковска тарикатщина; с тяхното почвеническо начало бе белязана селяшката му природа; малограмотността на, казано на марксически език, широките народни маси бе негова, негови бяха техните недодялани нрави – и техният гювечарски манталитет бе негов.

Толкова качества го обединяваха с подвластните му, а нищо не го разединяваше психологически от тях. Като че ли, изправен на поредния пленум пред тълпата, с всяка дума и с всеки жест Тато благо ѝ думаше: „Вие сте прости – и аз съм прост. Никакви интелектуални лигавщини, никакви гнили дребнобуржоазни прищевки, никакви светски фасони и етикети не стоят между нас. Свои хора сме си: вие сте аз, аз съм вие. Е, как мога да бъда тогава лош с вас – то е все едно със себе си да бъда лош. Как мога да ви грабя – то е все едно себе си да грабя. Как мога да ви лъжа – то е все едно себе си да лъжа. Как мога да ви потискам – то е все едно себе си да потискам.

Толкова съм ваш и толкова сте мои, че управлявам ли аз, все едно вие управлявате. Така че хич не вярвайте на онези синковци, които ви надумват, че съм ви заробил, че плячкосвам труда ви и трупам привилегии за себе си и за придворните. Не им вярвайте и за миг – те не са вие, те са разни мамини синчета, които не носят като ние с вас здравия народен ген в кръвта си, не носят вашата кал под ноктите си, които са не народът, а антинародът, негови храненици и глезльовци, търтеи и дезертьори, предатели на собственото си котило!” Така звучаха думите на Тато – ако не по слово, то поне по смисъл. Първите дисиденти през 80-те като че онагледиха неговата правота: всички те бяха не работници и селяни, не париите и презрените на „Интернационала”, а избраници от тънката интелектуална прослойка, от онзи малоброен духовен национален елит, който пръв тръгна след свободолюбивите тези на гласността и перестройката. Тези, срещу които Тато се оказа беззащитен – за пръв път в полувековната си партийна кариера.

Тук вече никакви пируети нямаше да помогнат. Обстоятелството, че битката за човешки права и граждански свободи, битката за демократизиране на обществените отношения бе не внесена от ненавиждания класов враг буржоазна идеологическа диверсия, а кауза на Кремъл, правеше всяка вътрешна съпротива обречена. Каленото в идейни сражения комунистическо съзнание, цялата нация бе възпитавана и обучавана десетилетия наред в нестихващи партийнополитически учебни години, по семинари, лекции, бригади и пленуми в двуборство срещу западните стратези на студената война, а изневиделица като в дебрите на сталинизма врагът се оказа с партиен билет, фронтът бе открит не от хищните капиталистически акули, с които моралният кодекс на строителя на комунизма бе обучен да се справи теоретически и практически, а от вожда и учителя, от пътеводителя към светлото бъдеще – Великият Братски Съветски съюз.

За подобен удар в гърба авангардът на работническата класа не бе подготвен нито морално, нито тактически. Единственото, което Тато съумя да спастри като изход от шантавата ситуация бе уверението, че ние, видите ли, ще се снишим и спешим временно, докато отмине северната буря, пък после ще си продължим по старому. Само че в политиката временните феномени често се оказват безвременни, а бурята прерасна в истинско торнадо, грабнало не само родината на комунизма и подвластните ѝ сателити, а и целия широк и пъстър свят – нямаше вече къде да се снишаваме и спешаваме, нямаше ниша под слънцето, която да приюти и опази комунистическия тоталитаризъм от новородения порив. Галопиращите червени ескадрони на Смирненски внезапно свърнаха от победоносния си поход и запрепускаха в обратна, в безвъзвратната посока – натам, където най-добрият от световете тържествено обеща да изхвърли всички останали светове: към бунището на историята. Безпощадният им галоп стъпка скоропостижно и старите болшевишки ветерани, и новите им приемници. Така една идеология, формирала цели поколения, която преди цял един човешки живот тържествено се закани да завладее по вапцаровски от полюс до полюс света, осиротя без време.

За да бъде днес осиновена от една партия, претендираща за европейски имидж. Нейните лидери се прекланят ритуално не като цяла Европа пред жертвите на нацизма и на комунизма – нейните лидери се прекланят пред паметта и делото на Тато и татовщината. Но това е друга тема. А може би не съвсем друга… Но какво да се прави: както в цялата ни хилядолетна история, и през последния четвърт век националната ни политическа действителност се разгърна като в „Идеалният мъж” – всеки в края на пиесата се оказа някой друг. Абсолютно всеки – и народът, и интелигенция, и техният дългогодишен вожд. Който пък се оказа безсмъртен – ако не физически, то поне метафизически. Що се отнася до неговото кредо, лично аз бих предпочел първото безсмъртие пред второто, а стана обратното – предпочитанията на най-новата ни история явно са обратни. Ще се наложи да се примирим – открай време България е родина на обратностите…

*Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: Междинно кацане, Генезис ІІ, Синеокият слепец, Хомо емигрантикус, Несъгласни думи (“Хермес”, 2016) и др.

**Текстът е публикуван от портал "Култура". Акцентите в него са на редакцията на "Mediapool".