Епохата на Путин - разцвет на постсъветската система

Във всички рейтинги от края на годината президентът на Русия се посочва като най-популярния политик и мъж. Според мен страхотните рейтинги на Путин са необясними нито с личните му качества, нито с някакви велики постижения в страната. Но любовта по принцип не е резултат от безстрастно претегляне на плюсове и минуси. Тя самата определя усещанията - кара ни да загърбваме лошото и обратно, да превъзнасяме всичко добро.

Да си представим само, че операцията по ликвидиране на терористите, причинила смъртта на толкова много заложници, бе извършена по времето на Елцин или Горбачов. Щеше да избухне взрив от негодувание! А колко ли щяха да се повтарят и повтарят словесните гафове на президента! Но хората обичат Путин и лошите
неща просто не се полепват по него. Откъде обаче идва самата народна любов?

То се знае, самото естество на властта у нас предразполага към обич. Ако ти е ясно, че алтернативен владетел няма, да не обичаш господаря си психологически е по-трудно, отколкото да го обичаш. И да не го обичаш - нищо няма да се промени, само дето ще се чувстваш по-нещастен. Любовта към Путин обаче е нещо повече от минималното психологическо приспособяване към неизбежното. Елцин например бе възприеман само като по-малкото зло.

Ако оставим настрана самата личност или пък общата нагласа да се обича началството, значи в основата на всичко е специфичната ситуация. Това е положението на един владетел, получил властта от авторите на революцията вече след приключването ѝ.

Революцията е криза. Но всяка криза все някога свършва. Като болест, от която ако не умреш - ще оздравееш. Путин дойде, когато кризата привършваше от само себе си. Държавната собственост, общо взето, бе вече източена и започна някакво производство. Жизненото равнище нямаше къде по-надолу да пада.

На всички им беше писнало от анархията. Но щом държавният глава идва на власт към края на някаква криза, дори да не играе никаква роля в това, хорското съзнание автоматично прокарва връзка между излизането от кризата и неговото възцаряване. И е доста трудно да не обикнеш човека, по времето на който е свършил кошмарът и е започнал преход към нещо по-добро.

И още нещо, заради което ситуацията на втория руски президент става "генератор на любов" към него. Доколкото е назначен от един предшественик-революционер, той продължава делото му "по определение". Путин укрепва и задълбочава "пазарните реформи" - с това запазва подкрепата на всички, които са били за революцията и са спечелили от нея. Функциите му в развитието на системата обаче са противоположни на функциите, изпълнявани от първия владетел-революционер.

Първият разрушава някакъв ред. Вторият възстановява реда - и всички, които са били против революцията, които са на загуба от нея, го възприемат като антагонист на първия. Путин си запазва "революционната" подкрепа, а придобива и тази на "контрареволюционерите". В много смекчен вариант това прилича на отношението между Ленин и Сталин. Сталин е верен ученик на Ленин, строител на социализма - и същевременно възстановител на реда, с когото се примириха мнозина монархисти и традиционалисти, виждайки в него един "нормален" руски цар.

Тази комбинация прави положението на втория държавен глава много удобно. Фактически каквото и да прави, все едно някои ще викат: "Слава Богу, това не е Елцин, лошото отмина", а други: "Слава Богу, затвърдяват се завоеванията на революцията".

Малко манипулации със символиката /израз на уважение към паметта на Сахаров и но и на Андропов/ - и рейтингите могат трайно да се поддържат на страхотно ниво. Путин може не само спокойно да дочака изборите през 2008 година, че и по-следващите, да предаде властта на когото си ще - той може да запази любовта на народа, да му осигури прекрасни спомени за путинските времена.

И все пак е твърде специифична комбинацията от фактори, която поражда любов към Путин. Той може да предаде другиму властта, но не може да предаде никому народната любов - рожба на специфичната ситуация. Кризата и излизането от нея ще бъдат забравени; след 10-15 години хората няма да са доволни от сегашния ред и края на сиромашията, а ще мечтаят за нещо по-добро. И както по Путин нищо лошо не се лепи, така всички негативи ще се трупат на неговите приемници.

Живеем сега в едно "златно" време - в разцвета на постсъветската система в Русия, изградена върху безалтернативна президентска власт. Във време на искрена народна любов към дарения свише владетел. И твърде е вероятно друг такъв да не се появи.

Авторът е политолог от Института за Европа на Руската академия на науките