Европейският съюз, САЩ и МНС

Наблюдателите на монетарния съюз са шокирани от твърдението на Романо Проди - президентът на Европейската комисия, че ограничаването на бюджетния дефицит на страните-членки, дори при условие, че това предизвика икономически спад, е "глупаво". Подобно на откритието на полицията за наличието на контрабанда във военна Казабланка в класическия филм, монетарният съюз е ужасен да възприеме очевидното.

Повечето икономисти и служители в бюджетната сфера добре знаят, че ограничаването на дефицитите чрез повишаване на данъците или чрез намаляване на разходите в една бавно действаща икономика само би влошило положението. По-дръзките икономисти и по-прагматичните служители предлагат намаляване на данъците или увеличаване на разходите.

За съжаление прозрението, направено от Проди, вероятно няма да повлия за ефективна програма за макроикономически стимули. Причините се крият едновременно в историята и в политическата география на Европа. През първата четвърт от века след II Световна война Западният свят бързо се разви и поддържаше висока степен на заетост. Бюджетните дефицити бяха нормални, но никой не обръщаше внимание на това. Инфлацията беше под контрол. Петролната криза от 70-те години сложи край на това. Бюджетни съкращения, комбинирани със строга монетарна политика, биха контролирали инфлацията, но ще предизвика нарастване на безработицата.

Опитът от 70-те оказа влияние на следващите две десетилетия. Приоритетът беше контролът на инфлацията, бюджетът и парите бяха ограничени, ръстът бе забавен и през 80-те високата безработицата остана и от двете страни на океана. През 1981г. с Маастрихтския договор, създаващ монетарния съюз, и с изпълнението на Пакта за стабилност дефицитът бе ограничен до 3% от БВП. Политиката на новата Европейска централна банка се фокусира само върху инфлацията, без да отделя внимание на ръста и безработицата.

В Съединените щати атмосферата беше същата, но практиката се различаваше. Политиците дадоха напразни обещания за балансиран бюджет, но данъчните съкращения от началото на 80-те увековечиха големите дефицити до края на 90-те, когато резкият ръст, отчасти поради фискалната гъвкавост, ги превърна в излишъци. Законът Хъмфри-Хокинс наложи заемане с проблемите на безработицата и инфлацията. Председателят на Федералния резерв Алан Гринспан говореше оскъдно, но действаше гъвкаво. Когато неизбежният цикличен спад започна през 2001г., прагматизмът спомогна той да бъде смекчен. Никой обаче не се опита сериозно да контролира дефицитите, причинени от данъчните съкращения на американския президент Буш, разходите след 11 септември и самия спад.

Маастрихт ограничаваше забавянето на Европейският ръст до бумът в САЩ, който избута Европа към просперита в края на 90-те години. Впоследствие американският спад издърпа Европа надолу. Така както го разбират повечето европейци, а и както ясно заяви Проди, фискалните и монетарните стимули не са необходими за момента въпреки ограниченията. Не е правдоподобно да се предприемат такива действия.

Консерватизмът, необходим при използване единствено на монетарна политика срещу инфлацията, бе институционализиран в Европейската централна банка. Банката с готовност направи тази стъпка. Това предизвика силно морално въздействие срещу дефицитните стимули. Във всеки случай структурата на монетарния съюз, както и на ЕС, правят ефективната фискална политика невъзможна. С изключение на Централната банка, не съществува макроикономическа Европа.

Европейската интеграция постигна много, но именно тя направи стимулите по-трудни.

През лошите стари времена големите държави управляваха дефицитите, финансирани от техните национални централни банки, като използваха тарифи срещу конкурентите. Дори преди монетарния съюз, в началото на 80-те, опитите на президента Франсоа Митеран да направи именно това се провалиха. А сега, когато националните банки бяха заменени с Европейската централна банка, вече е съвсем невъзможно.

Малко вероятно е основните членове на монетарния съюз да координират политиките си чрез управлението на дефицитите и натиск над Централната банка за финансирането им. Франция и Италия се стремят към преодоляване ограниченията, наложени от Пакта за стабилност. Германия ще позволи нарастването на своите дефицити, като същевременно подкрепя на думи Пакта. Вероятно това ще удовлетвори желанието на Проди. Но от друга страна реалното взаимно взимане на решения и позитивната програма за справяне с рецесията изглеждат непостижими.

Дори и да постигнат координация, това няма да възпроизведе американската възможност за фискални стимули. Правителствените разходи са по-високи от тези на Съединените щати, но това е около 1/3 от БВП и в двата случая. Въпреки това, федералното правителство на САЩ контролира приблизително два пъти повече от отделните щати и общини, което съответно води до общо влияние върху една икономика. Бюджетът на ЕС е по-малко от 5% от общите разходи на правителствата на неговите членки.

За да успее, ЕС трябва да предприеме задача аналогична на координирането бюджетите на 50 щата в САЩ. Другият вариант е ЕС да приеме един бюджет, покриващ повечето от разходите и данъците на Стария континент. Едно добро начало би било създаването на реална единна външна политика и бюджет за отбраната с единна командна верига, отговаряща пред един избран главнокомандващ.Това обаче вероятно няма да се случи в близките 50 години. Същото важи и за макроикономическата политика.

Авторът е икономист, анализатор по отбраната и бивш служител в американските изпълнителни и правосъдни власти. Той предоставя коментарите си на Интернешънъл Херолд Трибюн.