Глас международен, глас божи

Според председателката на Агенцията за българите в чужбина, хубавата Деница Христова, няма точна статистика за българите по света, но броят им е приблизително 3 милиона.” Неотдавна председателят на Стопанската камара Божидар Данев каза, че българите в чужбина вече са пратили 3 милиарда лева в страната. Вероятно реалната сума е значително по-голяма, зависи как я смяташ. Централната избирателна комисия пък смята, че ще е разхищение, ако държавата задели 3 милиона лева за организацията на гласуването в чужбина. Секциите в чужбина ще са над 300, два пъти повече от миналите избори. Към 3000 лева би струвала командировка на наблюдател на изборите от България.

Много тройки. Човек може да спори за някои от тези цифри. Дали българите по света са 3 милиона или не, не знам, но че са много и че стават все повече, никой не се съмнява.

Никой нищо не може да направи за или против тази природна стихия. Може само да се съобразява с нея и, ако е разумен политик, да се възползва от нея.

На миналите избори в чужбина са гласували към 65 хиляди души. Сега се очаква, че те ще бъдат два или три пъти повече. Няма да се учудя, ако на следващите избори повечето гласове дойдат от чужбина. Ако наистина между 50 и 70 % от българите са решили да стягат багажа след 2007 (според разнообразни фриволни допитвания) логично е да очакваме, че българите в чужбина ще бъдат мнозинство и тогава те може да пращат наблюдатели в България, не обратно.

В Англия ще има 14 изборни секции. Една от тях – в Манчестер – ентусиазирано се организира от звездата на българския фолклор Любимка Бисерова (едната от Сестри Бисерови). От месеци чувам хора, които се тревожат за това къде и как ще гласуват. Основната разлика в предизборните вълнения в България и в Англия са в това, че българите на Острова (а предполагам и на всякъде по света) очакват 25 юни като празник, на който ще имат възможността да заявят принадлежността си към своята страна.

Проблемите с партиите - тяхното цепене и събиране, кой лидер с кой се харесва и мрази, кой кого не може да търпи и кой без кого не може - макар и да се обсъждат, не стоят на преден план. Онова, от което хората в чужбина като че ли повече се интересуват е, първо, да могат да гласуват и да знаят че са част от тази глобализирала се страна България и, второ, да не се изложим. Да не се изложим пред себе си, да не се изложим пред другите. Затова всички тревоги, за това, че някоя партия би могла да манипулира една или друга секция в чужбина, са безпочвени.

Защо всъщност гласува човек, който вече си е взел шапката и е тръгнал по света? Англия се пълни с българи. Предположенията са за около 80-85,000. В Испания са повече. В Гърция са може би пет пъти по толкова. Като се изключат изселниците в Турция, които си имат малко по-особен начин на гласуване, българинът в чужбина има свои специфични мотиви да потегли към урните.

Носталгията е вероятно един такъв мотив. Някои виждат носталгията като мъка по родния край. Интернет и евтините самолетни билети преобразиха много неща, също и носталгията. С десетки сайтове на български и интернет достъп на всеки ъгъл, на българина по света не му се свива сърцето. Той се обажда когато си иска на когото си иска по телефона, чати с приятели в България и по света, следи какво става в Ямбол и Павликени и често знае за домашните работи повече от онези, които се информират за националните дела от “Шоуто на Слави”.

Носталгията днес е вързана с желанието да участваш, с порива за това гордо да пратиш вкъщи нещо от онова, което си събрал – пари, маниери, ценности и дигитални фотографии. Тази носталгия до голяма степен дори създаде и сегашното правителство. Тази носталгия праща хората към над 300 -тата изборни секции по света.

Парите са другият мотив. Не парите, които българинът в Манчестер или Мадрид получава, а парите, които праща. Според различни оценки гурбетчийските пари, пращани в страната стигат към един милиард евро на година. Ако към тази сума прибавите и другите придобивки – образование и професионално обучение, билети за роднини, подаръци, курорти – сумата може и да се удвои.

Българските гурбетчии са широка класа от хора изпълнени с гордост от онова, което правят за България по най-смисления възможен начин – като пращат пари на хора, на които имат доверие и които обичат или на които се отплащат.

Стотиците милиони, които текат към България от гурбетчийския труд са много по-истински пари от европейските субсидии, които захранват чиновници, подтискат пазарните механизми в страната и превръщат предприемаческата кръв на българина в зелева чорба. Та тези гурбетчии имат много по-голямо право да се изказват за бъдещето на България от брюкселските пътуващи проповедници. Парите, които пращат те на роднините си или събират, за да инвестират сами един ден в родния си град, ги прави горди гласоподаватели, независимо, че са пренебрегнати от повечето политически партии. Тях не ги вълнува много това пренебрежение, те имат поне толкова самочувствие, че да не тънат в тъга от подобни дреболии.

От време на време в българската преса се появяват публикации за това, как българите в чужбина щели да бойкотират изборите, защото били недоволни, че правителството не се грижи за тях. Честно казано през годините, които съм прекарал в Англия и пътувал из други страни, никога не съм дочул подобни настроения.

Вярно е, че ако политическите партии бяха проявили малко разум и малко по-отдавна, те щяха да вдигнат повече шум за българския вот по света, щяха да благодарят по своя партиен начин, за това, че гурбетчията прави за България повече отколкото Брюксел, щяха да надигат глас пред чужди правителства за по-свободен режим на движение и наемане на българи по света, щяха да водят кампании за въвеждането на евтини авиолинии в страната, щяха да ходят насам-натам и да си правят снимки с Любимка Бисерова или Васко Василев, щяха да говорят просълзени пред българските зрители за Лондонския Български хор на Деси Стефанова, щяха да славят стотиците фантастични български музиканти по света и да претендират, че сърцето им се топи от радост и гордост.

Е, този път политическите партии пропуснаха най-голямото, най-динамично растящото, най-богатото и най-родолюбиво настроеното малцинство, което е на път да стане мнозинство. То е вече мнозинство – ако прибавим роднините на скитащите се по света българи.

Сега, на края на кампанията, някои партии си дават сметка, че биха могли да спечелят много ако бяха казали – нашите безспорни приоритети са образованието, здравеопазването и българите в чужбина. Така, с три ясни точки, те щяха по два пъти да покрият тревогите и надеждите на всеки един избирател. Вместо това те предпочетоха да говорят за коалиции и за мирен преход към пазарна икономика. Никой няма да им се обиди. И те се учат. А българинът в чужбина най-добре знае каква мъка е да се учиш и да усвояваш такива нови неща като чужд език или  демокрация. Тези теми ще им останат за следващия път.

[email protected]