Готови ли са българските институции за борбата с тероризма?

Българското правителство направи своя избор в Иракската криза като се обяви в подкрепа на американската позиция. Българските граждани, както и повечето западноевропейски електорати, искат да знаят какви могат да бъдат последиците от него.

България е в по-ранен етап от интеграцията в Европейския съюз и НАТО в сравнение със страните от централна Европа, на които кризата в Ирак даде възможност да излязат на високо европейско дипломатическо ниво. Полша, Унгария и Чехия заявиха подкрепата си за американската политика в Ирак чрез декларацията "Европа и Америка трябва да се обединят", подписана от общо осем европейски държави.

Но българската позиция също е дипломатическо постижение в отношенията със ЕС, НАТО и Америка. До голяма степен тя е следствие от успешната външна политика на България през последните пет години.

По време на управлението на СДС (1997- 2001), България модернизира външната си политика и дефинира по нов начин национални интереси. Тя излезе с ясни позиции по кризата в Косово през 1999 г., като застана на страната на европейско-американския съюз срещу режима на Милошевич, изгради нови и прагматични отношения със Македония и се определи като балканска държава, която гледа в бъдещето и не се плаши излишно от миналото.

Най-големият успех във външната политика беше получаването на покана за членство в НАТО на срещата в Прага. Той се дължи не само на стратегически съображения, но и на практическата политика на две последователни български правителства за модернизиране и демократизиране на българската армия.

Участието в иракската криза демонстрира на практика комплексното значение на българската кандидатура за НАТО и ЕС. След събитията от 11 септември, тези две организации, гарантиращи сигурността на европейските страни, изградиха стратегия на обща европейска външна политика и обща сигурност и отбрана, а също и специална политика към страните извън ЕС.

Българското правителство, както и правителствата на останалите европейски държави, трябва да убеди своите граждани, че евентуалната война срещу Ирак е в защита на националните интереси и още по-точно, че европейските и американски интереси не са в разрез с тях. В дипломатически план българската позиция е трудно оспорима - България е за военна намеса, ако не може да се намери мирно решение, както повечето европейски държави и Америка.

Нейното практическо приложение, обаче, е по-сложно. Американската война срещу тероризма като цяло, и в частност срещу Ирак, не се нуждаят толкова от пряка военна подкрепа от България или другите страни от източна Европа и Балканите (допълнителни войски или оръжия), а повече от достъп до бази, което е известно на българската общественост.

Това, за което по-малко се говори е, че войната срещу тероризма и Ирак в частност, се нуждае от достъп до неполитизирана и точна информация от вътрешното и външното разузнаване на всички страни, включително и Русия.

Тя може да се спечели, само ако има добра международна координация на гранични контроли и визови режими, мерки срещу нелегалната търговия с оръжие, хора, наркотици, биологични и химически технологии за производство на оръжия за масово унищожение.

Европа се стреми да придобие единен ефективен военен механизъм и капацитет за бързо реагиране. Например, ако Великобритания има сведения, че от Русия се изнася нелегално оръжие за Близкият Изток през България, тя трябва да може да разчита на своевременна информация и съдействие от страна на българските и руските власти, и да може да предприеме бързи съвместни практически мерки.

Големият проблем от гледна точка на ЕС и НАТО е нивото на корупция и политизираната държавна администрация, с която трябва да се сътрудничи в страни като България. Независимо от начина, по който ще протече кризата в Ирак, в дългосрочна перспектива, България, като потенциален пълноправен член, ще трябва да увери НАТО и ЕС, че българските служби за национална сигурност и отбрана са надежден, доверен и демократичен източник на информация, включително и секретна.

Международни експерти смятат, че българските сили за сигурност, дори и в най-реформирания си вариант, се опират на опита и служителите на бившата комунистическа държавна сигурност и нейните многообразни превъплъщения.

Въпросът е не просто дали те да се използват, а доколко може да се използват. НАТО или ЕС не могат да договарят информация от когото и да било или по какъвто и да е начин. Така, както българските войски, които участват в мироопазващи международни сили, трябва да бъдат тренирани по натовски стандарти, така трябва и всички останали компоненти на мерките за сигурност да бъдат "преквалифицирани".

От друга страна, от гледна точка на българската демокрация, въпросът е кой и как ще упражнява граждански контрол върху този тип интеграция. До каква степен българското общество се доверява на законодателния процес, чрез който службите за сигурност и отбрана биха имали разширени права за добиване на информация и контрол върху нея, под лозунга на борбата срещу тероризма и изискванията на евроатлантическата интеграция?

Трудният въпрос е доколко българските служби за сигурност и отбрана са "нови" и демократични и на чии интереси служат. Българското правителство трябва да има самочувствието да дава ясен отговор на такива въпроси както на международните организации, така и на собствените си граждани и опозиция.

За последиците от българското участие в кризата в Ирак трябва да се питат всички министерства - не само Външно. Например какво конкретно знае българското общество за ролята - настояща или бъдеща - на силите за сигурност в кризата в Ирак или международния тероризъм? По времето на комунизма повечето специалисти по арабския свят бяха свързани с бившата Държавна сигурност - използва ли се сега същата експертиза или има ново поколение?

България направи правилен избор да участва във войната срещу тероризма. Нейната национална сигурност наистина може да бъде гарантирана само чрез общата европейска отбрана и в контекста на европейската външна политика. Отношенията с Америка също са част от отношенията с НАТО и ЕС.

Но правилните дипломатически позиции няма да са достатъчни при преговори за компенсации и условия. Българското правителство трябва да представи сериозни доказателства, че се справя с корупцията и организирана престъпност - гаранции за вътрешна политическа стабилност. Гражданският контрол върху мерките за национална сигурност, динамичен диалог с опозицията и свободни медии са главните канали, чрез които българските граждани имат пълното право да задават подобни трудни въпроси.

*Авторката е специалист по европейска интеграция и национализъм в University of London

Още от България

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: