Хроника на един предизвестен провал

На 17 ноември 1972 г. 37-мият американски президент Ричард Никсън постига съкрушителна изборна победа срещу кандидата на демократите Джордж Макгъвърн - сенатор от Южна Дакота. Въпреки кризата във Виетнам, за втория пореден президентски мандат на кандидата на Републиканската партия гласуват над 60 % от избирателите. Това е един от най-категоричните изборни резултати в американската политическа история. Две години по-късно, на 8 август 1974 г., Ричард Милхауз Никсън става първият президент на САЩ, принуден от Конгреса да подаде оставка, под заплаха от "импийчмънт".

Причина за сгромолясването на един от най-успешните американски президенти е журналистическо разследване, започнато от "Ню Йорк таймс" и продължено от "Вашингтон пост". Случаят добива публична известност като "Уотъргейт". В основата на скандала е секретно подслушване на лидери на опозиционната Демократическа партия. Обвинението срещу Никсън също е базирано на звукозапис, направен от записващо устройство, поставено в Овалния кабинет, по нареждане на самия президент. На записа се чува ясно как Никсън инструктира началника на канцеларията си да използва ЦРУ срещу разследването на ФБР по аферата "Уотъргейт". След като този запис става достояние на медиите, Никсън е заплашен от наказателно обвинение за препятстване на правосъдието и подава оставка.

Подобно на Ричард Никсън, Румен Петков беше засечен със специални разузнавателни средства (СРС), разрешени от самия него. Приликите обаче свършват дотук. Оказа се, че нашият министър си хортува с разработваните от повереното му ведомство "братя” Галеви. В тон с шпионския жанр излезе, че "оперативно интересните” дупничани не са съвсем братя, а само един от тях е с фамилия Галев. Били са "барети”, а сега са законспирирани като уважавани и безотказно влиятелни членове на Обществен съвет към кмета на Дупница.

Ушите на "демократичното” управление

По времето на "късния” Иван Костов, в края на юли 2000 г., в дома на главния прокурор – Н. Филчев са открити подслушвателни устройства. Въпреки политическия скандал и последвалия обществен дебат, не е установено по категоричен начин нито кой и кога ги е монтирал, нито за какви цели е използвана събраната чрез тях информация.

По този повод на 25 януари 2001 г. медиите съобщават резултатите от проверка на Върховната касационна прокуратура (ВКП) за използването на СРС в периода 1 януари 1999 г. – 1 януари 2001 г. Данните са стряскащи. За две години са дадени над 10 000 разрешения за използване на СРС.

От тях само в 269 случая, т.е. В 2.67% от общия брой, събраната чрез СРС информация е използвана като доказателство. Само в 100 от горните 269 случая, в съда са внесени дела, съдържащи доказателствени средства, базирани на информация, събрана чрез СРС.

В доклада на ВКП са констатирани многобройни и драстични нарушения на процедурите по разрешаване и използване на СРС.

Резултатите от проверката са обобщени по следния начин:

В службите на МВР се концентрира огромно количество информация, която съдържа данни, несъотносими към непосредствената дейност в борбата срещу престъпността. Тъй като унищожаването на материалните носители, съдържащи тази информация не се извършва, са създадени своеобразни централни регистри, които освен исканията и разрешенията, съхраняват и събраната информация. Фактически това ги превръща от оперативно-технически в информационни служби. По този начин се създава предпоставка за недобросъвестно използване на информация от служители, имащи достъп до нея. Безкритично, формално и незаинтересовано е отношението на съдиите при даването на разрешения за използване на СРС.”

В интервю пред в.”Труд” от 26 януари 2001 г. бившият министър на вътрешните работи Емануил Йорданов признава, че от 1 декември 1999 г. до 1 януари 2001 г., е дал над 4000 разрешения за използване на СРС. Това е тревожно, тъй като министърът може да разпорежда използване на СРС само по изключение, при непосредствена опасност от извършване на тежко умишлено престъпление или при “заплаха за националната сигурност” (чл.18 от ЗСРС).

Фактът, че в продължение на 13 месеца “по изключение” са дадени над 4 000 разрешения (средно по 15 на ден), едва ли се нуждае от коментар.

Новият морал и старото подслушване

През декември 2002 г., при управлението вече на НДСВ, неправомерната употреба на СРС отново е във фокуса на общественото внимание. Повод са оперативни разработки с екзотични имена - "Гном", "Моряк" и "Двойник", към които се оказват съпричастни министърът на правосъдието Антон Станков и други публични фигури. След медийното огласяване на иначе секретните данни от подслушването, е сформирана специална парламентарна подкомисия. Според нейните заключения, "МВР незаконно е "контролирало” лидери на опозицията, журналисти, бивш президент, конституционен съдия, председател на съд и политически лидери на СДС". Според председателя на подкомисията Йордан Бакалов "... в България се правят около 12 подслушвания на минута или между 600 и 700 подслушвания на час."

"Обичайна практика на службите е да се образува разследване срещу даден човек, за да се подслушват хората, с които той поддържа контакти."

Парламентарната комисия заключава, че министърът на вътрешните работи е нарушил както процедурите по даване на разрешение за използване на СРС, регламентирани в ЗСРС, така и чл.33 от Закона за защита класифицираната информация. Според него, унищожаването на документите, върху които се съхраняват данни, събрани чрез СРС, може да става само след разрешение на Държавната комисия по сигурността и информацията, една година след изтичането на крайния срок за защита на съответната информация.В интервю пред в."24 часа" от 11 декември 2002 г. министърът на правосъдието А.Станков, заявява:

"В България страшно много се подслушва, но подслушването явно обслужва други цели, а не целите на наказателния процес ... В Софийския градски съд ежедневно се дават около 15 разрешения."

Въпреки многобройните и разнопосочни призиви за промени в ЗСРС и за оставка на министъра на вътрешните работи, и тогава скандалът отшумя без властите да вземат мерки в защита на обществения интерес и правата на гражданите.

Коалиционното следене 

Закономерно, с Решение от 28 юни 2007 г. Европейският съд по правата на човека осъди държавата за сбърканата регламентация на СРС и за системната злоупотреба със събраната чрез тях информация. Съдът в Страсбург възприе напълно тезата ни, че Законът за СРС не дава надеждна защита срещу произвол при следенето, записването, филмирането и контрола върху кореспонденцията, осъществяван от МВР. Той остро критикува ситуацията, при която целият цикъл от разрешаване и прилагане на СРС, както и унищожаването на събраната информация, е затворен във вътрешното ведомство, без независим външен контрол. Според Съда законът и свързаните с него практики не дават гаранции срещу манипулиране на събраните чрез СРС данни, както и срещу използването им в частен интерес.

Поради това всеки в България е потенциална жертва на неправомерна намеса на властите в правото му на личен живот, неприкосновеност на дома и кореспонденцията. В съответствие с ангажиментите на държавата към Съвета на Европа очакванията бяха Законът за СРС да бъде променен съобразно правозащитния стандарт, наложен от съда в Страсбург. В нормалните държави това би станало предмет на обществено обсъждане и законодателен приоритет. В нашата страна "на чудесата”, това логично не се случи.

Първо вътрешният министър в познат стил мъжкарски заяви, че ще обжалва решението на Европейския съд, защото МВР не е участвало в делото. За съжаление тази "шегичка” бе оценена от малцина.

После вездесъщите експерти отиграха заучената оперативна комбинация – "Онези лаици в Страсбург нищо не разбират”. Междувременно от "къщичката” на МВР, периодично "изтичаха” записи, които по закон трябваше отдавна да са унищожени. Случаен СРС-компромат удари дори ръководителя на лекарските протести в "Пирогов”.

Вместо да ни защитят от "дългоушковците” в МВР, избраниците ни в парламента въоръжиха и новосъздадената Държавна агенция за национална сигурност (ДАНС) с право безпрепятствено да "контролира” личния ни живот и да наднича в дома ни. Нещо повече, в края на януари 2008 г., беше приета Наредба № 40 на МВР, която задължава интернет-доставчиците и мобилните оператори да съхраняват всички данни за контактите на клиентите си. Член 5 от Наредбата дава на МВР "пасивен технически достъп”, чрез компютърен терминал, до всички данни, съхранявани от интернет-провайдърите и от операторите на мобилни телефони. Така, в реално време, телефонната и електронната ни кореспонденция може да се следи от спецовете в МВР.

Шпиономанията на полицейските босове се имитира и от низшите чинове по места. В последно време полицаи, търсещи адвокатска помощ за развод, предлагат "като доказателство” записи на жените им. Разширяването на възможностите за използване на СРС, липсата на контрол върху събраната чрез тях информация, както и практическата безнаказаност на злоупотребите с нея, очаквано провокираха и най-големия политически скандал, в който се оказа замесено цялото ръководство на МВР.

Макар че новата шпионска афера се разигра около 1 април, тя нахвърли лошия полицейски хумор, с който сме свикнали. Оказа се, че девоенизираните генерали в МВР имат общо хоби - фонотека с незаконно пазени "за черни дни” записи. Първи развъртя диска бившият главен секретар на МВР ген. Илия Илиев. В медиите лъснаха заместник-началникът на ГДБОП – Иван Иванов и самият министър Румен Петков. Шокът беше не само в съдържанието на записите, но и в стила на запаметените разговори. Оказа се, че лексиката на високопоставения полицейски офицер и на министъра не се отличава от речника на уличните мутри.

С обнародването на тези записи в медиите, не само тонът, но и действията на "актьорите” загрубяха и добиха садомазохистичен привкус. Първо надянаха с белезници Иван Иванов, а Р. Петков се прояви в еротичния жанр с ритмичните рими "Куйович, Муйович, Уйович ...” . После, за да запушат устата на ген. Илиев, профилактично го вкараха в ареста. Само за малко. В принудителен отпуск, засега на свобода, излезе действащият главен секретар на МВР – Валентин Петров.

При тези катаклизми, които разместиха ценностните и цивилизационните ни ориентири за добро и лошо, за държавност и престъпност, президентът, назначил главните герои в бурлеската, дебилно заяви, че не бил информиран какво става. След явно дълбинен размисъл, държавният глава произведе още по-нелепо послание. Според него, проблемът на Петков бил, че се престарава с оперативната работа. Запознатият с агентурната дейност Първанов явно под "оперативна работа" има предвид документираната със СРС среща на вътрешния министър и разговорите му с т.нар. "братя" Галеви. Разбирането на президента, че обядите на политици с мутри са "оперативна работа”, обяснява провала на т.нар. "борба” с организираната престъпност, която, според държавния глава, се води с дружески беседи и взаимноизгодно сътрудничество.

Случващото се за сетен път показа, че правото не е тояга за саморазправа с политически опоненти. Лошият закон, като бумеранг, рано или късно се стоварва върху своите създатели. Създаването на ЗСРС беше като пускане на злия дух от бутилката. Тези, които го замислиха и създадоха в началото на 90-те години, за разправа с "неудобните”, загубиха контрол и станаха негови жертви.

Ако и сега ЗСРС не бъде променен така, че да работи срещу бандитите, а не за партийните централи, той пак, като изчадието на д-р Франкенщайн, ще преследва докрай своите бащи.

Преди 36 години Никсън се оттегли. От тогава подаването на оставка в кризисни ситуации е еталон за политическа отговорност в цивилизованите страни. Това е и морален жест на извинение към избирателите за излъганото доверие.

Очевидно и у нас "бавно и полека” нещата започват да се случват, въпреки, че първият вербален жест на Румен Петков още кънти в главите ни – "Уйович ...ич ...ич ...ич!”.