или за значението на style politics

Когато едно общество се съгласи по основните си цели, то е решило най-важния си политически въпрос: в името на какво хората живеят заедно на дадена територия и в рамките на една и съща конституция (обществена уредба)? За политиците - т.е. за онези, комуто е поверено постигането на целите на обществото - важно става вече не да предлагат на политическия пазар спорещи помежду си цели. Политиците вече се надпреварват за доверие на територията на компетентността. Политическия спор става диспут по това, кой отбор предлага най-ефективният път за постигане на целите на обществото.

В условията на всепроникващото присъствие на медиите обаче политиците слагат на своя тезгях и нещо друго: стила, който предлагат. Така се появява явлението style politics, характерно за демократични общества, които са постигнали съгласие по целите си, и които разполагат с целия комплект модерни медии.

По силата на тази логика България е по-модерно политическо общество, отколкото изглежда, ако човек се вторачва само в архаизма на царския дискурс и в неполитическото поведение на царските депутати. Макар в отстъпление под грамадния натиск на Симеон, политическият живот продължава да съществува (в режим на минимално харчене на енергия -в safety mode, известен от компютърното дело) и да се опитва да върви в разпознаваемо европейска посока. Българското общество не спори относно целите си - да стане европейско. Макар да би трябвало, обществото не води дебат относно качествата на конкуриращите се политически отбори по отношение на предлаганите пътища за стигане до целта. По отношение на style politics обаче обществото като че окуражава своите политици да се придвижват по посока на “Запада”.

В този смисъл двата стълба на политическата система –

БСП и СДС удачно използват политическото междучасие,

наложено от царския архаизъм, за да си променят и фокусират стила на правене на нещата. В БСП в последните години преминаха от велможеско-технократския стил на Луканов, през ранно-комунистическия фанатизъм на Виденов, за да стигнат до полу-видимото присъствие на Първанов, внушаващо липса на опасност от внезапни екстремистки действия - и накрая, до осъзнато прозападния стил на присъствие на новия си лидер Станишев.

В СДС придвижването към style politics в последните години върви много по-драматично и интензивно, както и се полага на партията - носител на “европейския проект” в една немодернизирана и посткомунистическа страна.

Стилът “Надежда” е крайната точка на едно бурно развитие,

което има своите ясно отчленими периоди.

Тъй като при социализма единствено маргиналите можеха да бъдат свободни хора, то и в началото подобни типажи, събрали се в СДС, дадоха стила на тази политическа сила: стил на интелектуалство, артистизъм, бунтарство, гарниран с обичайното извънредно окосмяване по главите на мъжете (прословутите дълги коси и бради на първите по-видими седесари). После дойде ред на така наречените “стари партии”, демонстриращи стила на предвоенната буржоазия и разработващи визии, които си представяха възстановяването на довоенната България. След това, стъпвайки върху морално-религиозния стил на Филип Димитров, Иван Костов избра, сред всичките възможности вдясно от центъра, да гради християндемократическа партия.

По-нататък “стилът Костов” мина през няколко ясно отчленими фази. В началото на управлението си Костов налагаше стила на честен - т.е. не-крадящ - трезв (без емоции) технократ, който знае, какво да се направи, щото да има и държава, и национално стопанство. В средата на мандата си Костов мина към стила на мощен и твърд държавник, способен да налага своята воля върху и против всички, за да стабилизира държавността и правилата след време на хаос, произвол, лентяйство и лекомислие.

В края на мандата си Костов се превърна в типичен герой, убеден, че дори ако остане сам на терена, е способен, само с напрежение на собствената си воля, да носи небесната твърд (“европейския проект на България”) на своите рамене. Недооценил обаче рохкавостта на земята - на електората - върху която е стъпил, Костов беше погълнат от пясъците през миналата година, макар да успя в крепенето на проекта. Този проект отиде като наследство за всички политически сили, вкл. на архаичните популисти, които дойдоха в управлението, но не пипнаха националния проект.

След Костов в СДС на повърхността изплува

лепкавият кухненски стил на битовите хора в СДС

- на онези, за които понятия като “европейския проект” са отвлечена “теория”, която може и да служи за заблуда на противника, но няма директна връзка с “реалния свят” и, следователно, не формира основа за политическо действие или поведение. Наглед модерната партия, изградена от Костов, се разпадна на конкуриращи битови групички, парализиращи се една друга, но най-вече - изолиращи от вземането на решения.малкото останали в СДС политически кръгове Разпадът се коренеше в това, че партията бе изградена, докато беше на власт - и така пое в себе си всичко онова не-политическо, което характеризира манталитета на българските администратори.

Разбирането, че лепкавите кухненски отношения не формират основата за политическо присъствие доведе до избирането на Надежда Михайлова за лидер на българските християндемократи. Задачите пред нея, които обективно произтичат от ситуацията, са разположени на няколко плоскости и изискват едновременно решаване. Първата плоскост: да мобилизира политическите кръгове в СДС - т.е. онези хора, които са в политиката, за да реализират перспективи на общественото развитие, а не да удовлетворяват собствени финансови и властови интереси - с оглед възстановяването на СДС като политическа партия.

Втората плоскост: в така възстановената политическа сила да се изработи система от послания относно по-доброто (от царското) управление на нещата, предлагано от СДС. Третата: тези послания да бъдат ефективно съобщавани на всички онези гласоподаватели, които споделят европейския проект, но не смятат, че царското управление го постига в достатъчна степен. Задачата тук би била едно сериозно количество хора да бъдат убедени, че СДС предлага по-бързата писта за превръщането на България в типична западна страна.

И на четвъртата плоскост Надежда Михайлова има задачата да победи в състезанието по стил, което тече на българската политическа арена. Тук тя се конкурира с най-разнообразни стилове, разположени в различни исторически и културни времена. Имаме “стила Симеон” -монархически, архаичен, полу-видим, дистанциран и почерпен от периода на утвърждаване на абсолютистките монархии в Европа. Имаме “стила Бойко Борисов” - на народен герой от приказките (т.е. от времето на късното Средновековие), комуто, за разлика от Костов, се вменява не надеждата да крепи небесната твърд, а очакването да се развърти със сабята като Крали Марко и раздаде някакво демонстративно жестоко правосъдие.

На по-модерната арена, на която се подвизава лидерът на СДС единственият - но доста убедителен - конкурент е Сергей Станишев, за когото стилизирането на БСП така, че да бъде приета в Социнтерна, е въпрос на политически живот или политическа смърт. А това му дава един силен стимул да се състезава с най-голямата възможна степен на сериозност.

В своите първи 100 дни като лидер на основната опозиционна партия онова, което успя Надежда Михайлова, е да започне - оттук-оттам - да работи по задачите, разположени в различните плоскости.

Единственото категорично постижение е в областта на стила

По задачата за мобилизиране на политическите кръгове в СДС работата е само започната. Предимно е излъчен сигналът, че свършва времето на конкуриращите се групички, които преследват битовите си цели зад фасадата на политическата партия. Същевременно, заклеймяването на неясното - за избирателя - животно “клиентела” не е довело до надмощие, по страната, на политизираните над битовите седесарски кръгове. Най-големият пробив в това отношение засега остава смяната на областното ръководство на СДС във Велико Търново и избирането на Евдокия Манева - която не членува в “клиентели” - за софийски лидер на партията, при сериозна нейна преднина пред емблематични представители на битовите кръгове.

Но засега никой не може убедено да твърди, че СДС вече е политическа сила - т.е. че в мисленето и действието преобладават политически настроените хора.

По отношение на втората задача - изработването на убедителна система от послания, лансиращи СДС като по-добрият водач по пътя към Европа - онова, което се вижда отстрани е предимно хаос. Най-различни хора

говорят най-различни неща от името на СДС

по едни и същи въпроси. Това е точна имитация на стила на НДСВ и именно поради тази причина не е успешен за СДС вариант. Царският стил може да си позволи подобно поведение. Но политическата партия, която претендира да е по-модерна, ясна и ефективна - не може.

По третата задача - ефективното разпространяване на посланията и визиите на СДС - едва ли може да се започне сериозна работа преди тези послания и визии да са изработени. Засега е удовлетворително поне това, че СДС прави първата крачка към сериозния разговор с хората, като обикаля страната за да ги чуе.

Единствената причина, поради която общественото мнение определя

Надежда Михайлова като перспективен и сериозен политик

е нейното представяне на арената на style politics. Това, което години наред ѝ беше вменявано като слабост - европейският стил на поведение и на правене на нещата - се оказа основната ѝ сила в надпреварата за внимание на политическия пазар. Михайлова избягва изкушението да влезе и се надпреварва там, където стиловете са от предишни столетия - Симеон и Бойко Борисов. Не влиза в състезание по безобидност с президента Първанов. Отказва да влиза в територията на героиката, плътно заемана от Иван Костов. И внимателно заобикаля блатото, в което се надлъгват битовите кръгове в СДС.

На нейната писта се намира единствено Сергей Станишев, но той засега изостава поради това, че изглежда като един вид прясно покръстен европеец, докато за лидера на СДС европейският стил е практика от доста години насам. Тя е ветеранът в това състезание и, за разлика от Станишев, успя да се обгради с подобни на себе си - демонстриращи европейски стил на правене на нещата - заместници. Отново за разлика от Станишев, Михайлова има - в лицето на Едвин Сугарев - и пряк елемент на приемственост с “моралния” и пълен с надежди период на СДС.

На пръв поглед равносметката на стоте дни на Надежда не изглежда кой-знае колко окуражителна. Тя не е постигнала убедителни резултати на традиционните политически арени като: партийно строителство, оформяне на ясна и добре комуникирана политическа платформа и управленска програма и така нататък. В традиционно намръщеното и патриархално българско общество би могло лесно да се каже, че един стил сам по себе пролет не прави.

Но style politics само изглежда несериозна работа. През 80те и 90те години в страните, намиращи се в авангарда на политиката - САЩ, Англия, донякъде Германия - style politics беше онова главно нещо, което прероди и преоформи политическите партии, техните послания, че и поведението на избирателите. Спечелилите тези надпревари впоследствие управляваха разумно, решително и ефективно. Защото в съвременния свят стилът не е някаква джувка, скриваща от погледа важните неща - а е видимият израз на вътрешния ти интегритет, на решителността и на подредеността на твоите политически намерения, цели и практики. А тези неща са, в очите на гласоподавателите, от изключителна ценност тогава, когато - както в България - е вече постигнато съгласие по основните цели на обществото и по неговото желано бъдещо състояние.

И все пак дори в родината на стила - САЩ - избори не се печелят само от стил. А в по-традиционната Европа електоратът и общественото мнение активно искат да видят достатъчно релефно онова, което стои зад стила - да огледат и обмислят онова, на което стилът е външната изява. А оттук следва, че задачата пред Надежда Михайлова е да превърне победата си на арената на стила в концентрирана енергия, което да може да подреди и останалите области на политическо битие на СДС.