Имаме само един живот, ужасно е несправедливо, нали?

"Писмата", Вирджиния Еванс, превод Анна Орешкова, издателство "Лабиринт"

Сибил е майка и баба, разведена пенсионерка с бележита кариера в областта на правото, и всички тези обстоятелства съставляват заобикалящия я свят, но тази кореспонденция… Тази кореспонденция е нейният начин на живот.

Сибил ван Антверп отказва да приеме стереотипите за третата възраст. Тя живее активно и осъзнато. Не позволява на възрастта да ѝ отнеме контактите със света. Тя грижовно поддържа връзките с малобройното си семейство, разпръснато по света – брат, дъщеря, син, приятелки и колеги от преди години. Нещо повече – създава нови контакти. Запознава се с нови хора. Успява да изгради приятелства дори там, където ние, обикновените хора виждаме в най-добрия случай мимолетна размяна на любезности, а по-често – досадна тегоба.

Например един от новите приятели на Сибил е млад мъж от отдел „Обслужване на клиенти“, емигрант, който не успява да си намери работа, отговаряща на образованието му. С любезно и мило внимание, докато се обръща лично към него, за да потърси информация и помощ, Сибил успява да го опознае и да промени живота му.

Тя обменя информация, енергия, клюки и идеи. Умът ѝ никога не е в застой. Тя претърпява промените, които здравето и годините ѝ налагат, но ако не намери как да ги обърне в своя полза, поне ги приема и свиква как да живее с тях. Нейната жизнерадост я прави привлекателна – в един момент за сърцето и ръката ѝ спорят двама джентълмени на подходяща възраст. Дори без да напуска къщата и красивия си двор, Сибил има с какво да се забавлява, за какво да разсъждава, към какво да се стреми.

Книгите за нея са непресъхващ извор на идеи и преживявания. Много от писмата ѝ завършват с въпроса "А ти какво четеш сега?". Още от дете тя има навика да пише писма лично на онези писатели, чиито романи са я впечатлили, и мнозина ѝ отговарят и дори стават нейни приятели. Писането и четенето са нейният път към смисъла, нейното оръжие срещу забравата.

"Представете си, че писмата, които сте разпратили по света и които сте получили в отговор, наподобяват парчета от великолепен пъзел или, да използвам по-уместна метафора, ако са датирани, напомнят брънките на дълга верига, и дори тези брънки никога да не се съединят в едно цяло, а те със сигурност няма да се съединят, даже да останат завинаги разпръснати по Земята като носените от вятъра крехки семенца на прецъфтяло глухарче, няма ли нещо прекрасно в това да си мислите, че житейската ви история е съхранена по някакъв начин и че някой ден точно това писмо би могло да означава за някого нещо, пък било то и съвсем мъничко?"

Животът е бил щедър към Сибил ван Антверп, дал ѝ е щедра мяра и труд, и радости, и скръб. Ударите, които е понасяла, са били жестоки, и тя с безжалостна яснота оценява, че не винаги ги е приемала по най-добрия начин. Има за какво да съжалява. Има един получател, на когото тя никога не спира да пише, и никога не му изпраща написаното. Има отношения, под които постоянно тлее неразбирателство; прегради, които няма как да се преодолеят. Но тя не спира да се опитва. Под заплахата да загуби зрението си, с красивите си, проницателни, изящни думи тя се изправя срещу мрака.

"Писмата" е роман за пълноценното съществуване, за живеенето, което може да остане щедро, благодатно, изпълнено с вълнения до последната минута. Истински вдъхновяваща история, прекрасна до последния ред.