Ние, които извисяваме гласове и преминаваме, преминаваме отвъд…

"Вечна светлина", Франсис Спъфорд, превод Рдосвета Гетова, издателство "Кръг"

Втората световна война. 1944 година. Лондон. Един от бедните квартали. Супермаркет, докарали са алуминиеви тенджери. В радостната шумотевица, докато майките броят оскъдни банкноти и предвкусват всички гозби, които предстои да приготвят за семействата си, върху магазина пада бомба. На мястото остава кратер, съседните сгради са разрушени, прозорците на по-далечните са потрошени. В тази минута смъртта си срещат 168 граждани на Лондон, в това число 15 деца. "Изчезнали са в промеждутъка между две десетохилядни от секундата, изчезнали са толкова окончателно, сякаш са потънали в онова огромно, неизмеримо нищо точно под разнебитеното скеле на часовете и минутите." Необратимо.

Франсис Спъфорд създава романа "Вечна светлина" като паметник от думи, за да не бъдат забравени загиналите. Той измисля какъв ли би бил животът на пет от децата, ако бяха оцелели. Валъри и Джо, Върнън, Алек и Бен – пет истории, в които въображението обявява война на войната.

Авторът пише талантливо, изключително образно и плътно. Скоковете в сюжета – през 5, 10, 15 години – показват повратни моменти в съдбите на някогашните деца. Мигове на почти непоносима красота като златни гвоздеи, заковани в паметта, независимо какво предстои да се случи по-нататък. Случайно запознанство, повличащо след себе си свлачище от зависимости, беди и непредотвратими престъпления. Любов, в която музика, амбиция и близост се сливат в копнеж, който никога не губи свежестта си. Борецът за справедливост винаги има зад каква кауза да застане. Измамникът си остава измамник до последния ден, а единствената любов, на която не изневерява, се оказва винаги и само операта.

Житейските детайли, завладяващите чувства, емоционалната сила на жестовете. Прозренията, до които всеки от героите достига в случайни мигове. Дълбоката носталгия, излъчвана от всяка гледка, дума, от всеки порив и разгром на момчетата и момичетата, израстването и неизбежните горчиви дарове на зрелостта. Времето, което се изплъзва, победите, които губят стойността си. Съзнанието, че си жив, жив, точно сега, толкова за кратко, толкова силно.

Романът не просто се чете, той се преживява като живот, за който от първата страница знаем, че е бил измислен, и въпреки това боли като истински. Спъфорд ни завлича насила в мислите на психичноболен мъж. Включва ни в съчиняването на красива песен. Превежда ни през всички етапи на изцеление след инцидент, от който ни е срам, сякаш лично сме били там и не сме се намесили.

В крайна сметка петте деца във фантазната тъкан на романа живеят дълго и опознават добре и надеждата, и нещастието. И ако наистина всичко отминава, защо е нужно изобщо да участваме в този мъчителен, опияняващ, безмилостен живот, който ни дава всичко, само за да ни го отнеме? Какъв е смисълът? Защо се раждаме? Историята ни зашлевява с тези въпроси и във всяка следваща част дава различни отговори, понякога противоречиви, но винаги валидни. Може би най-лесният и очевиден отговор е, че живеем заради любовта. А ако откажем да се задоволим с него и продължим да търсим, може да открием, че умираме въпреки нея. И всичко си струва.

"Представете си друго бъдеще. Представете си непроявено във времето милосърдие. Представете си непостижимо във времето знание. Представете си други възможности. Представете си неизследвани дълбочини. Представете си вечна светлина."