История и политика - кратки бележки

Историята не се съобразява с нашите желания, нито пък протича според закони, създадени от учените. Тя е капризна, ирационална примадона, която дарява с благоволението си ту едни, ту други, за да се отметне после от тях.

Бидейки жестока, тя винаги ще си остане непредсказуема - и все пак с течение на времето могат да се установят някои нейни особености.

От един определен момент нататък хората и икономиката просто не са в състояние повече да понасят грандоманията на своите държавници.

Наполеон свърши на Света Елена, Хитлер се самоуби. Мъчително дълго време бе нужно пък за отърсването от комунистическия режим.

Твърде малко хора, държали властта в ръцете си, са постигнали щастието. Въпреки това за мнозина политиката е страст и дори наркотик. За нещастие това се отнася както за тези, които са надарени със способността да правят политика, така и за онези, които ни най-малко не са способни на това.

Политиката трябва да се ориентира повече по общопонятните интереси, отколкото по бомбастични чувства и идеи. Чувствата изчезват, интересите остават. При все това в политиката има място и за благодарност към други държави, и за солидарност.

Нерядко онзи, който жъне успехи в историята и политиката, постига нещо различно от това, към което се е стремил. В повечето случаи човек трябва да се задоволи с по-малкия успех. Изключение прави Колумб: вярно, той не успял да изнамери по-кратък път по море към Индия, затова пък открил цял един нов континент.

Първата световна война е "пра-катастрофата" на ХХ век. Тя довежда до оскотяване и брутализиране на хората, което от своя страна води до нови, още по-ужасяващи катастрофи. Цар Николай ІІ - православен християнин, Вилхелм ІІ - протестант, Франц Йосиф - католик и Джордж V - англиканец, очевидно не са изпитвали каквото и да било чувство на вина, когато са изпращали синовете на своите работници и селяни да проливат кръвта си по бойните полета. Били уверени, че Бог е на тяхна страна. Смятали, че техните християнски убеждения са достатъчни като оправдание на действията им. Те не поемали отговорността за своите решения и дори не съзнавали, че сериозно залагат на карта трона, живота и династията си.

Девет милиона души платиха с живота си цената на Първата световна война. И именно защото кайзерите, царете и кралете се проявиха като толкова недалновидни, толкова лишени от състрадание, марксистите Ленин, Троцки и Сталин повярваха, че са в правото си да поемат в свои ръце съдбините на страната си, пък и на целия свят. Така те, без да съзнават, действаха според традициите на Романови. Те бяха свръхцаре, макар че се ръководеха не от непоклатимите Божи закони, а от тези на марксизма - така, както го интерпретираха. Представяйки се за световни лечители, те не лекуваха, а умъртвяваха напълно здрави хора. В крайна сметка оставиха след себе си планини от трупове. Както монарсите от началото на Първата световна война, и те не изпитваха каквато и да било вина.

Хитлер смяташе себе си за инструмент на "провидението", което за него очевидно се явявало в облика на русокоса и синеока арийка. Периодът на националсоциализма е по-кратък от този на комунизма. В края на Втората световна война обаче бяха преброени значително повече жертви, отколкото в края на Първата. Машината за убийства на Третия райх със сляпа ярост унищожаваше хора, на които бе отказано каквото и да било достойнство: евреи, цигани, хомосексуалисти, поляци, руснаци, комунисти, опозиционно настроени християни.

Списъците от мъртъвци - жертви на комунистите, са по-дълги от тези на националсоциализма. Последиците от Октомврийската революция сигурно ще се усещат по-дълго, отколкото тези от Третия райх. В края на краищата комунистите имаха няколко десетилетия време, за да разрушат старата икономическа и ценностна система.

Както е казал теологът Дитрих Бонхьофер, политиката не бива като последна инстанция да взема решения в сферата на окончателните неща (въпросът за смисъла на живота и за вътрешните проблеми на религиозната вяра), а само по въпроси от предпоследна важност, по икономиката и държавното устройство. Когато политиците заявяват от висотата на държавния връх, че има само един Бог с една определена вяра или пък няма никакъв Бог, те поемат по стълбата, която води надолу.

Политика, която иска да ѝ вярват и да бъде трайна, трябва да притежава един железен набор от морални принципи: Не лъжи! Не убивай! Не мами! Помагай на по-слабите! Гарантирай мира! Защитавай правото!

До сега единствено демокрацията е била в състояние да коригира по безкръвен път погрешните развития и неправилните решения. Това не означава, че демокрацията действа безаварийно. Тя има толкова недостатъци, колкото имат и хората.

Демократичната система се стабилизира в Западна Европа след 1945 г., а в Източна започна да се установява след 1989 г. В сравнение с националния и националистическия патос от 1914 г., както и с ученията на Ленин и Хитлер, днешната политика в Европа е станала къде-къде по-скромна, по-диференцирана, по-балансирана в социално отношение и преди всичко по-трезва.

За един политик вече не е достатъчно само да бъде християнин или марксист, благородник или професионален революционер, сиреч да има правилните виждания или най-добрите намерения, и да оправдава всичко, което върши, с Божията воля или със законите на Маркс. Днес вече не можеш да се скриеш зад някакъв авторитет - като политик ти носиш отговорността за всички вземани решения. Трябва предварително да преценяваш коя икономическа програма ще донесе най-голям успех в дадения момент, трябва да знаеш дали съпартийците ти са надеждни и после, съзнавайки всички слабости както на съпартийците, така и на противниците, трябва да поемеш отговорността за действията си.

Един трезвомислещ политик като Аденауер направи за страната си повече, отколкото последният германски кайзер, който със съзнанието за своята богоизбраност доведе държавата до катастрофа. Не Бог, комуто се уповаваха Вилхелм ІІ или Николай ІІ, носи отговорност за смъртта на милиони войници и за рухването на монархиите, а германският кайзер, руският цар и всички други войнолюбци. Те в крайна сметка задвижиха убийствения механизъм на войната. Те в заслепението си не можаха да предвидят катастрофата. Те не се възползваха от разума, даден им от Бога. Това е тяхната вина.

В днешната демокрация хладнокръвният човек по-скоро е предопределен за политиката от онзи, който лесно се горещи. Самонадценяването е един от най-тежките смъртни грехове в парламента и още повече - в правителството. Политиците, които са изкушени да надценяват възможностите си, трябва доброволно да отидат в изтрезвителя - или ще бъдат върнати на земята, при фактите, с усилията на парламентарната опозиция и на критично настроените медии.

Най-добрият политик е не онзи с най-блестящия ум, а този (или тази), който е надарен с най-трезвия човешки разум, който подготвя всичките си стъпки предпазливо, благоразумно, тактично и проявявайки добър инстинкт.

Модерният политик трябва винаги да знае с какво се захваща. Той трябва да има доверие в себе си, не в "населението". Никой няма право да залага на неизменната доброта и почтеност на другите. Човек може да напредва само с малки стъпки.

Гаранция за успех няма дори когато става въпрос за политик, притежаващ най-добри предпоставки. Не във всички случаи неговият провал се покрива с личния неуспех. Величието на един капитан може да се докаже и в корабокрушението. Андрей Сахаров, Лех Валенса или Вацлав Хавел претърпяха поражения по време на комунистическото управление. Те победиха, когато почти никой вече не смяташе това за възможно.

Пораженията са необходими за укрепването на характера на един политик, както и на всеки друг човек. Насрещните удари и ударите на съдбата правят едни по-твърди, но размекват други. Всичко опира до човешкия материал.