Излишният дебат между малки и големи в ЕС

Дебатите в Конвента за бъдещето на Европа бяха представяни често пред общественото мнение като израз на противопоставянето на интереси между държавите с по-голямо население и тези, които имат по-малко население, наричани обикновено големи и малки държави.

Това деление се опитваше да прокара идеята, че е налице някаква машинация от страна на големите държави, за ограничаване на правата на по-малките с намерението те да бъдат поставени под контрола на директория от държави, образувана от онези членки на ЕС, които имат по-голямо население като Германия, Франция, Великобритания и Италия, към които биха се присъединили евентуално Испания и Полша.

Това положение заслужава да бъде подложено на сериозен и обективен анализ. Би било грешка, ако на проблема не се придаде нужното значение, като от това може да последва трайното влошаване на отношенията вътре в съюза.

Констатациите са следните:

Факт е, че ЕС обединява държави с различна по големина територия и население като се започне с най-населената - Германия (82 млн. жители) и се стигне до най-малката - Люксембург (450 хил. жители), която обаче много скоро ще бъде изместена от Малта, която има население от 340 хил. жители.

Такова различие в броя на населението надвишава дори съществуващото в отделните американски щати.

Втората констатация е, че този проблем стои съвсем от скоро. През първите десетилетия от съществуването на европейското обединение той не съществуваше. Сред 6-те държави - учредителки вече фигурираше Люксембург, чийто принос в развитието на Европа беше значителен. В Люксембург се намират такива институции като Европейския съд и Европейската инвестиционна банка.

На два пъти на тази страна беше поверено председателството на Европейската комисия в лицето на Гастон Торн и Жак Сантер. При последващото разширяване на общността, когато бяха включени Великобритания, Дания и Ирландия, също така не беше поставян подобен проблем.

Държавите, на които предстои скорошно членство, може би трудно приемат факта, че европейската практика е научила старите членове на ЕС, че участието в европейските структури изисква да се правят компромиси между чисто националните интереси и правилата за функциониране на общите структури.

Този компромис трябва да бъде намерен на принципа на равенството между държавите и равенство между гражданите, два принципа, които по самото си естество са противоречиви. Както не може да съществува европейско обединение, ако не се признават правата на държавите, така не можем да си представим една Европа, където принципът за равенство между държавите може да доведе гражданите до положение на неравенство.

Тези съображения позволяват да се разбере ориентацията, която следваше Конвента. Отношенията между държавите-членки и по-специално между държавите с по-голямо население и тези с по-малко население, се развиват на три равнища: при определянето на компетенциите на съюза, вземането на решенията и определянето на конкретното политическо представителство.

Първото равнище, което следи за гарантирането на правата на държавите и запазването на тяхната идентичност, се отнася до справедливото разпределение на компетенциите, така че да не се допусне една държава да бъде подлагана на натиск от друга.

Самите компетенции, предоставени на съюза, са подробно изброени в проекта за конституция. Следователно, по този начин държавите доброволно са дали съгласието си за това прехвърляне на компетенции. По отношение на вземането на решения механизмът е следният: За да бъдат приети предложенията на Комисията, те трябва да получат последователно съгласието на Европейския парламент и на Съвета на министрите.

Европейският парламент в своята съвкупност представлява европейските граждани и следователно съставът му е пропорционален на населението. В проекта за конституция е заложен минимален брой от четири депутатски места, за да бъдат защитени по този начин интересите на най-малките държави.

Парламентът взема решенията си с мнозинство. Законопроектът, гласуван от Парламента, се изпраща на Съвета на министрите, който функционира като горна камара. Съветът на министрите представлява правителствата на държавите чрез посочен от тях министър. Единственият проблем, който се поставя при това положение, е системата на гласуване в Съвета. Първоначално действаше системата на пропорционалния вот - 10 гласа за големите държави, пет за средните и 2 гласа за малките. При това положение 6-те държави учредителки имаха доста удобно мнозинство. При новите разширения обаче и при състав на ЕС от 25 държави, големите страни, които представляват 74 на сто от населението, ще имат само 53 на сто от гласовете.

Конвентът потърси формула, която да гарантира равенство между големите и малките държави. При големите държави беше взето предвид мнозинството от гражданите. При малките и средните - беше отчетен принципът, че против тяхната воля не може да им бъде налагано решение, взето от мнозинството от държавите-членки. Такава формула се оказа двойното мнозинство - тоест онова мнозинство, получено от квалифицираното мнозинство от държавите - членки, представляващо поне три пети от населението на съюза.

При това положение нито един европейски закон не може да бъде приет против волята на малките и средни държави, които имат мнозинство в Съвета, но не може да мине и без подкрепата на една или няколко големи държави, тъй като трябва да събере мнозинство от 60 процента. Тази формула ще ни изправи пред предизвикателството на задължителната коалиция между големи и малки за приемането на европейските закони. Освен това тя има и предимството, че слага край на така нареченото златно правило, което а приори осигуряваше равенство на гласовете между Германия, Италия и Франция.

Накрая трябва да се подчертае важността на една институция, която често се подценява в европейските дебати. Става дума за Европейския съд, който гарантира правилното прилагане и тълкуване на конституцията. Европейският съд по смисъла на чл. 28 от конституцията ще се състои от по един съдия за всяка държава - членка. Така, независимо от разликите в населението, всички държави получават напълно равно третиране в тълкуването и прилагането на конституцията.

*Авторите са съответно председателят на Конвента и двамата заместник-председатели. Публикуваме статията по БТА.