Как да тълкуваме второто арабско пробуждане

Изминаха почти 75 години, откакто Джордж Антониус (Джордж Хабиб Антониус, ливанско-египетски автор и дипломат в Британския мандат в Палестина - бел. прев.) писа за първото "арабско пробуждане", отнасящо се до избухването на националистични чувства срещу европейските господари. Днес сме свидетели на нещо, което може да се окаже второ пробуждане. То нито е предизвикано от, нито е насочено срещу Израел или САЩ, а е феномен "домашно произведство", който взема на прицел неотзивчиви, репресивни лидери.

Не можем да сме сигурни обаче дали това, което виждаме, е истинска демократична революция. В някои страни протестите ще замрат. В други могат да станат хаотични, особено ако опозицията се разцепи след постигане на единствената цел, по която има съгласие - отстраняването на настоящия режим. Както Египет, така и Тунис, ни идват наум тук.

Другата опция е репресиите да продължат, ако правителствата демонстрират решимост и готовност, както и способност, да потушат безнаказано вълненията. Такъв може да се окаже случаят с Либия, но дори тогава цикълът на оспорване на властта може да започне отново. При всички случаи трябва да се въздържаме от обобщения. Всяка страна е различна, а твърдението, че има вълна от промяна, е прекалено опростено. Вероятно ще се стигне до няколко политически изхода и ще се поеме по различни пътища.

Със сигурност можем да твърдим няколко неща. Истинските монархии в региона изглежда са по-приемливи за своите граждани от династичните автокрации, особено в случаите с Египет, Либия и Йемен, където едни и същи лидери са управлявали или все още управляват от десетилетия. Това вещае добро за Мароко, Йордания и, най-важно, за богатата на петрол Саудитска Арабия, но не важи толкова за Бахрейн, чиято управляваща фамилия произлиза от малцинството.

Въпреки това ще продължи да нараства натискът върху тези монархии да станат по-конституционни и по-малко монархични. Личната популярност и репутацията на саудитския крал Абдула като реформатор (поне по саудитския скандарт) може да се окажат също толкова важни с течение на времето, колкото и способността му да умиротвори населението с увеличени субсидии и парични преводи. Потенциалните му наследници ще проявят мъдрост, ако не забравят това.

Чужди сили, дори и влиятелни като САЩ, понастоящем са ограничени в това, което могат да постигнат, отчасти защото са ограничени в това, което знаят и разбират. Те трябва да действат предпазливо и да не забравят, че е по-лесно да накажеш приятели, отколкото врагове, или онези, от които вече си се отчуждил. Има нещо повече от ирония във факта, че международната общност засега е по-твърда към Египет и Бахрейн, отколкото към Сирия и Иран. Представителите на САЩ и Европа трябва вместо това да засилят откритите си призиви за значителни политически реформи в тези строго контролирани неприятелски страни, както и да окажат подкрепа на легитимните опозиционни движения.

Реформаторските движения в региона обаче сега са изправени пред дилема относно стратегията. По-просто казано, за безкръвна революция са нужни двама. Безкръвната революция успя в Египет, защото армията не бе подготвена да пожертва легитимността си, за да спаси Хосни Мубарак. Този подход не успя в Иран и вероятно няма да успее и в бъдеще, докато режимът продължава да разчита на лоялността на главорезите си. Безкръвната революция е ценна тактика, но за да успее, тя се нуждае от полиция и армия, които избягват репресиите.

Като цяло трябва да бъдем реалисти в това какво да очакваме от една малка степен на демократизация. Незрелите и частични демокрации могат да бъдат "похитени" от популисти или крайни националисти. Един Близък изток, който е повлияван в по-голяма степен от общественото мнение, може да има по-малко желание да работи срещу тероризма или в името на мир с Израел. Той едва ли ще продължи да бъде партньор, що се отнася до доставки на петрол на разумни цени.

Една по-цялостна форма на демокрация може да е желаната алтернатива, но е същевременно по-трудна за изпълнение. Държавите в региона нямат традиционните предпоставки, включително голяма и растяща средна класа, реален (а не надут от петрола) брутен вътрешен продукт на глава от населението на стойност над 3000 долара и развито гражданско общество с наистина независими институции.

Освен това лошите ситуации могат да се влошат допълнително, а може и да се подобрят. Както Джейн Къркпатрик посочи в историческата си статия през 1979 г. със заглавие "Диктатурите и двойните стандарти", традиционните авторитарни правителства са всъщност по-малко репресивни от революционните автокрации и са също така "по-податливи на либерализация". Анархията, гражданската война, железните полицейски държави, религиозните междуособици и жестокото ислямско управление са потенциални алтернативи на онзи вид авторитарни режими, които до неотдавна доминираха в региона. Всички тези изходи са възможни, но нито един от тях няма да изведе до по-голяма свобода.

Важно е да помним, че свалянето на режима е най-лесната част от предизвикателството. Ирак, който след Саддам страда години наред от братоубийствена война и сега преживява нещо, което великодушно можем да наречем дисфункционалност, е нагледен пример. Напрежение вече се появява в Египет (както между армията и "улицата", така и вътре в опозицията) що се отнася до скоростта, последователността и съдържанието на реформите.

Демократичните революции са тежко изпитание. Резултатът често е промяна, която не е никак революционна, и политика, която не е никак демократична.

*Авторът е председател на американския мозъчен тръст Съвет по външни отношения.

По БТА