Как Европа може да спечели без армия

За много от поддръжниците на атлантизма иракската криза е поредното доказателство, че Европа има нужда от автономна военна сила. Този възглед беше ясно изразен миналата седмица от бившия френски премиер Лоран Фабиюс, който писа във Файненшъл таймс, че гласът на Европа не може да се чуе в САЩ, защото европейските са държави са разединени и нямат единна отбранителна сила.

От няколко години политиците намират идеята за обща европейска отбрана направо за неустоима. Европейското обществено мнение силно я подкрепя. Федералистите искат Европейският съюз да се сдобие с по-широка власт. Френските голисти, които от дълго време смятат, че военната мощ означава власт и престиж, приветстват предложението. Британският премиер Тони Блеър настоява европейската отбрана да стане " по-европейска", а германският външен министър Йошка Фишер - тя да бъде "по-военна".

Логиката е изкусителна - ако Съединените щати признават само военната мощ, една европейска армия със сигурност ще предизвиква уважение. Но европейската отбрана е опасна мечта и иракската криза показва защо това е така.

За да създадат координирана военна сила с глобални възможности да води високотехнологична война с малко жертви и за да преодолеят изоставането си от САЩ, започнало преди десетилетия, европейците трябва да увеличат разходите си за отбрана, които в момента възлизат на 2 процента от брутния вътрешен продукт, на повече от 4 процента, колкото са в САЩ. Никъде в Европа общественото мнение няма да приеме това.

Както и да бъдат разгърнати, европейските транспортни самолети, сателити и знаещи много езици военнослужещи не могат да се използват ефективно срещу американския унилатерализъм. Смятат ли европейците да използват военна сила срещу САЩ? Да извършват изпреварващи удари?

Или пък целта е да се намали европейската зависимост от НАТО? Ако е така, резултатът ще е, че САЩ ще се оттеглят от Европа, както настояват американските "ястреби". Ако Европа разполага със сили за бързо реагиране, може да ги използва при мироподдържащи операции, но нито те, нито по-голяма сила могат да се противопоставят на решимостта на САЩ да действат едностранно.

Всъщност цялата идея е непоследователна. От самото начало на иракската криза европейците настояват за по-активна употреба на мирни средства. Но когато Вашингтон изпрати в Ирак своите морски пехотинци, европейците се обявиха за по-силна отбрана.

Проблемът е, че европейските планове за обща отбрана отклоняват вниманието от истинското предимство на Европа в световната политика - гражданската и паравоенната сила. Европа е "спокойната суперсила". Има най-малко пет причини, поради които тя може да влияе върху мира и войната толкова силно, колкото и САЩ.

Първо - разширяването на ЕС, вероятно най-мощният политически инструмент за мир и сигурност в света днес. В общо 10-15 потенциални страни-членки вместо авторитарни, нетолерантни и корумпирани правителства на власт дойдоха демократични, пазарно ориентирани коалиции, обединявани от обещанието за членство в ЕС.

Второ, от европейците идват над 70 процента от средствата за гражданско развитие. Това е четири пъти повече, отколкото средствата, отделяни от страна на САЩ. Освен това европейските пари се изразходват по-равномерно, често чрез многостранни организации. Когато в Косово и Афганистан спря стрелбата, именно европейците бяха повикани да изграждат, възстановяват и реформират.

Трето, европейските войски помагат да се поддържа мира в размирни райони като Гватемала и Еритрея. Страните от ЕС и кандидатките предоставят десет пъти повече мироопазващи сили, отколкото САЩ. Никой извън Вашингтон не си мисли, че американските войски сами ще се справят с това след края на войната в Ирак.

Четвърто, наблюдението от страна на международни институции, подкрепяни от Европа, изгражда доверието, необходимо за решаване на кризи. Иракската криза можеше да се развие съвсем различно, ако европейците можеха да предложат, да кажем, десет пъти повече инспектори десет месеца по-рано.

И накрая, иракската криза е доказателство за изключителното влияние на многостранните институции върху общественото мнение. Социологически проучвания в редица държави показват, че една втора резолюция на Съвета за сигурност на ООН би повишила подкрепата за войната с 30-40 процента. След като американската позиция очевидно не получи международна легитимност, военните не можаха да открият втори фронт откъм Турция, а разходите за войната вероятно ще бъдат понесени почти само от САЩ.

Американците не само нямат желание, но и поради сложни вътрешнополитически, културни и институционални причини не могат ефективно да разгърнат гражданска сила. Това е истинската слабост на американската стратегия. Без търговия, помощ, мироопазване, наблюдение и законност никаква едностранна военна мощ не може да стабилизира непокорния свят.

Вместо да критикува американската военна сила или да мечтае да я стигне, Европа трябва да вложи политическия си и бюджетен капитал в дейност, която е в нейно допълнение. Ако се използва разумно и последователно, европейската гражданска сила може да бъде ефективен и убедителен инструмент на съвременната европейска политика и дори да доведе до по-голямо разбиране от американска страна. Европа може да се налага много по-често, и то без по-голяма армия.

По БТА