Как Големите медии пропуснаха Голямото събитие

Когато работи ефективно, системата зависи от потока информация, чиято функция наподобява хранителна пирамида. На по-долните нива от пирамидата са медиите. Но след последните разкрития за Enron, World Com и други компании с гръмки имена, ние се питаме как в действителност цялата преса, независимо от всички онези блюстители, които ни контролират на теория, сме пропуснали да забележим, че такава голяма част от най-големите американски корпорации са картонени финансови кули.

Когато медиите не си вършат работата, останалата част от ситемата е затруднена. Управляващите са зле информирани. Борсовите анализатори не получават достатъчно сигнали, че нещо не е наред. Мениджърите не срещат предизвикателството на друга реалност, освен тази, която те представят. Бордовете на корпорациите губят възможността за съпоставка на по-широка основа. Органите за контрол наблюдават с влошено зрение. Политиците си остават непросветени. А дори и президентите, които са на върха на тази хранителна пирамида, преживяват в информационна оскъдица.

Само допреди около година цялото общество, включително и медиите, така беше потънало в омаята на "Новата икономика", дълготрайния икономически бум, динамизма на новите енергични предприемачи, инвеститорите в рисков капитал, новоизлюпените крале, първичните публични предлагания и разни други първообрази на следващото "най-ново явление", че малцина желаеха да играят ролята на мерзавците, които ще развалят градинското парти, като мърморят или повдигат съмнения.

Почти всеки, който беше свързан с голяма компания, имаше опции за акции, инвестиции и дебела чекова книжка. Традиционните медии и техните Интернет-братовчеди никнеха като гъби и наемаха персонал с размах. Дори университетите и организациите с идеална цел се радваха на филантропен бум. Накратко - всички бяхме в асансьора. Медиите също бяха въвлечени в оргията от сливания, поглъщания, окрупнявания, като неизбежно станаха част от онези структури, които трябваше да отразяват.

Следствието: "акционерната стойност" с лекота изигра решаващото си влияние върху инвестициите в по-задълбочените разследващи репортажи, които може би щяха да разкрият меките восъчни стъпала на икономическия бум. Регистрираните на борсите вестникарски вериги търсеха 20-25 - процентна възвръщаемост на инвестициите, за да спечелят доверието на своите инвеститори, а електронните медии си бяха поставили за цел дори 40-процентова инвестиционна възвръщаемост.

Но като изключим някои от най-съвестните медии, нямаше голям ентусиазъм за разширяване на репортажите, особено на онези, които можеха да изглеждат по-груби, отрицателни или в дисхармония с оптимизма на епохата. Кой иска да развали купона вкъщи? Ако инвеститорите така загрижено се кланяха пред храмовете на Кен Лей, Стив Кейс, Джак Уелч, Хенри Шахт и Бърни Ебърс, кой би желал да им попречи? Много ясно си спомням посещението си на Световния икономически форум в Давос през 2000 г. Чувствах се като на религиозна кампания за изграждане на пантеона на новото триумфиращо американско предприемачество и не чух нито една обезсърчителна думичка.

И така, как ние от медиите, пък и почти всеки един друг, пропуснахме Enron и другите големи бизнес-истории, които сега излязоха наяве? В края на краищата, Америка има достолепна и дълга традиция в областта на разследващата журналистика. За да получа прозрение по въпроса, аз се обърнах към Лоуел Бергман - опитен и уважаван журналист, който дълги години беше продуцент на "60 Minutes" и който в момента работи за документалната поредица "Frontline" на PBS и в. New York Times, като същевременно преподава и в Училището по журналистика в Бъркли, чийто декан съм аз.

Тъй като миналата година Бергман засне филм за Enron и енергийната криза в Калифорния, в който интервюираше Кенет Лей преди големия скандал, той беше подходящият човек, когото можех да запитам защо "четвъртата власт" не успя да разкрие корпоративните безумия, станали очевидни чак сега. "След победата ни в Студената война ние започнахме да възхваляваме чистия капитализъм. Всички уроци на историята за бизнес-циклите и растежа и рецесията бяха забравени. Много мениджъри започнаха да смятат, че икономиката може само да върви нагоре. Те мислеха, че може да правиш пари като губиш пари. Те се опияниха от еуфорията и свалиха предпазните колани.

Когато им обърнехме внимание, че техните резултати не отговарят на действителността, те отговаряха с безсмислици. Никой не чуваше, защото всички печелеха." Разбира се, "всички" включва и медиите. Телевизията и радиото, откъдето повечето хора черпят новините, "просто не инвестираха достатъчно в разследваща журналистика и международна информация", смята Бергман.

"Джак Уелч отиде в "60 Minutes" само когато публикува книга, която искаше да представи пред повече хора", каза Бергман. "А някой да го е притискал за това дали цифрите са подправени или дали капиталът му е раздут? Преди антитръстовия процес срещу Microsoft, някой в NBC да се е вглеждал истински в Бил Гейтс? Не си спомням някой милиардер да е бил критикуван в "60 Minutes".

Робърт Максуел, Доналд Тръмп, Лиона Хелмсли, Джак Уелч - те всички бяха положителни герои." Един от проблемите беше, че медиите така се обвързаха капиталово, че станаха част от спекулативния бум, който трябваше да отразяват. Disney притежава ABC. A Time Warner и AOL се сляха. "Рядко една медия би се вглеждала в собственика си", казва Бергман. Когато репортерите от печатните издания отразяваха собственици и мениджъри на компании, това често имаше за цел да ги възхвалява като герои на "Новата икономика".

Анализът на основите на компанията изглеждаше почти като ретро-похват, отживяло упражнение, което правеха само прекалено старомодните хора, които не могат да уловят динамиката на новия шеметен свят. "Колоните с бизнес-новини заприличаха на спортните страници", смята Бергман. "Репортерите дълго време преразказваха бюлетините на отделите за връзки с обществеността на компаниите, вместо да погледнат зад завесата".

Подобно на спортните репортери, икономическите репортери се нуждаят от достъп, за да могат да покажат един мениджър. А в нашата епоха на корпоративно замайване, достъпът лесно се отказва на журналист, около когото витае дух на разследваща независимост. Защо един мениджър трябва да си има работа с любопитен репортер? Точно преди да се спука балонът Enron, Бергман разговаря с Лей и с вицепрезидента Дик Чейни във връзка с документалния си филм за енергийната криза в Калифорния.

"По това време образът за пред медиите беше: "Да, може и да има заговор при повишаването на цените, но Enron е най-напредничавата, зашеметяваща и успешна компания в сектора", припомня Бергман. "Лей не обясни как Enron прави пари, но те публикуваха големи цифри. Повечето хора просто не бяха настроени критично." И така, накрая се оказа, че това разбиране за "критично настроение" е всичко. Ако медиите станат до такава степен част от търговията, че загубят способността си да се дистанцират и критично да отразяват пазара, както сега осъзнаваме със закъснение, че е станало - всички страдат.

Всяка структура има нужда от алармена сигнализация. И медиите трябва да играят решаваща роля по веригата на подобна система.

* авторът е декан на Училището по журналистика в Бъркли