Kакво се пада на парламента и какво е най-разумно да оставим на правителството?

Дебатът за бъдещето на 3-ти и 4-ти реактор на АЕЦ Козлодуй излезе от сферата на задкулисните преговори между правителството и Еврокомисията, където няколко правителства по ред успешно го държаха. След кратък, но бурен престой в Народното събрание, въпросът с реакторите има всички шансове да се приземи на референдум.

Трябваше ли Народното събрание да се намесва? Какво да кажем за идеята за референдум?

Народното събрание и референдумите имат своето място в преговорите. То е

да установи и узакони принципните очертания на европейската сделка на България:

какво иска и очаква България от Евросъюза, и какво най-много ще даде, за да го получи. Въпросът с двата реактора, обаче, не се вписва в очертанията на тази сделка, а в подробностите по постигането ѝ. Това е технократски въпрос, който, по ред причини, правителството може най-добре да "спазари" в интерес на българската държава. Извеждането му на по-широка основа не е упражнение по демокрация, а спектакъл, съставен от демагогия и солидна доза политически опортюнизъм.

За какво всъщност е дебатът? Нека за момент се абстрахираме от големите фрази, който различни участници ни натрапват, и погледнем на нещата просто и наивно. Разсъблечен докрай, въпросът в дебата пита: Дали реактори 3 и 4 на АЕЦ Козлодуй ще бъдат спрени през 2006 години, или когато ЕС ни приеме? Второто може да се случи по-късно от 2006, така удължавайки живота на реакторите със съответния брой години. Първото отразява желанието на Евросъюза, второто е предпочитанието на Народното Събрание.

(Разбира се, двата реактора имат предел на живот, който ще бъде достигнат до няколко години, независимо дали ЕС ще ни приеме.)

На пръв поглед, позицията на НС е в интерес на България. Нека разгледаме следния "оптимистичен" сценарий. България казва на страните-членки: или ни приемате през 2006, или ние ще си експлоатираме реакторите, докогато се наканите да ни приемете. Значи, искате ли реакторите затворени, вземете ни по-бързо.

Проблемът с тази позиция и подобно законотворчество е следният. Инициативата разчита, че ЕС иска повече да затвори реакторите, отколкото не иска да приеме България бързо. И второ, че не е възможно тази позиция да влоши преговорите на страната за членство, като доведе до конкретни загуби за българската страна.

Напълно е възможно да се случат следните неща, ако позицията на НС се вземе на сериозно. Това е "песимистичния" сценарий. ЕС може да ни каже: вашето приемане така или иначе не ентусиазира никого в Съюза прекалено. И без това се чудим каква пътна карта да ви дадем, и колко ще ни струва да ви вземем рано.

След като отказвате да си затворите реакторите, това е едно удобно извинение да протакаме преговорите.

Кой иска партньор, дето преди още да е вътре, се старае да покаже колко не зачита предпочитанията на останалите страни-членки? Ако наистина сте прави, че двата реактора са безoпасни, нека си работят до 2010 г. А Европа ще си спести усилия и пари, като забави приемането ви до тогава или до по-късно.

Така България може да забави, а не да ускори преговорите. И на всичкото отгоре да загуби европейски пари, който мога да се искат, както за откуп за година или две пропуснати ползи от реакторите, така и като по-голяма помощ, която би ни се паднала, ако станем страна-член по-рано.

Кое от двете ще се случи? "Оптимистичният" или "песимистичният" сценарий? Ако някой знае, това е правителството. Правителството е в по-добра позиция да каже, защото има по-добър контакт със Евросъюза и страните-членки. И правителството е в по-добра позиция да реши кое ще доведе повече ползи, отколкото загуби за България. И да се пазари за най-доброто, което можем да получим. Втвърдяване на позициите на България чрез законотворчество и референдуми само ще скове излишно маневреността на правителството по този въпрос, и всички можем да пострадаме.

Какво ще стане например, ако проведем един референдум, който казва "не" на затварянето на реакторите, а после ЕС ни каже "не" за приемането по-рано? Ще проведем втори референдум ли, този път да питаме дали, в предвид на реакцията на ЕС, още си искаме две или четири години в повече за реакторите? Може би, но вече може да е късно да променим нещата и да се наложи да си изчакаме реда си до 2010, или пък до по-после, за да влезем в съюза. Ще загубим гъвкавост, която е изключително важна в процеса на преговори.

Така,

вместо да се чуди какви камъни да навърже на нашите преговарящи за ЕС

НС е много по-добре да свърши това, което по право му се полага: да очертае границите на Европейската ни стратегия. И да остави подробностите в полето на компетентността на правителството, запазвайки си само правото да каже "да" ли "не" на сделката като цяло. Затова избираме правителства, защото всекидневните решения изискват внимание и гъвкавост, които законотворческите институции или референдумите не позволяват. Особено в рамките на комплексни преговори. Затова, например, когато американският президент преговаря за икономическо сътрудничество с други страни, Конгресът му оставя правото да решава подробностите, а си запазва само правото да гласува цялата сделка накрая (т. нар., fast-track authority). Българското Народно събрание се опитва да революционизира процеса на международни преговори.

В заключение, също е важно да отбележим за какво дебатът около АЕЦ не е. Дебатът НЕ Е дали България е склонна да затвори двата реактора като цена за влизането в ЕС. Консенсусът, както в НС, така и извън него, е, че предимствата на членството са повече от евентуалните негативни последици от по-ранното затваряне на реакторите. И дебатът НЕ Е за бъдещето на ядрената енергетика в България. Никой не ни поставя условия за бъдещето на тази енергетика.

Раздуването на дебата в тема от национално значение рискува да повтори сценария с ракетите

когато на хората се внуши, че благоденствието им зависи от отровните газове на няколко стари ракетни комплекса. За да могат няколко партийни лидери да си закачат по една нашивка на пагоните с националния интерес, България сега може да остане за последния вагон на Евро-разширяването.

Фактът, че политическите сили една през друга се опитват да окачествят решенията на правителството като национално предателство, не е нищо повече от "крадецът вика дръжте крадеца". Обвиненията, че се погазват конституционни принципи, че ядрената енергетика е под атака, и така нататък, щяха да звучат смехотворно, ако залозите не бяха сериозни. Голямата надежда за тези, които наистина ги интересува нещо за националния интерес е, че социологическите проучвания най-после ще накажат вносителите на безсмислени вотове на недоверие в НС, като им изпратят послание да си вършат работата, вместо да пречат на други да си вършат своята.

* Авторът е д-р по политически науки и международни отношения, лектор в Станфордски университет