Какво ще си помислят американците за френската стачка?

Какво ще си помислят американците за френската стачка?

Масовите протести във Франция срещу плановете на правителството да повиши пенсионната възраст от 60 на 62 години са част от една по-обща борба за бъдещето на френското общество и за това колко да харчи правителството в подкрепа на бедните.

Преживявам лек културен шок.

През последните три години работех в Съединените щати. И единствените протести, които отразих - единствените, които бяха достатъчно гласовити, за да си заслужава да се предаде за тях, бяха гневни тълпи, искащи от властите да спрат да харчат пари и да се махнат от живота им.

Сега, само седмица след като влязох в новата си роля на кореспондент в Европа, съм изправен пред гневни тълпи, искащи точно обратното - да спре съкращаването на държавните разходи и да получат обещание, че държавата ще продължи да се грижи за тях.

Говоря за смяна на сцената.

Американците никога няма да могат да изтърпят, нито дори да разберат, това, което се случва в Марсилия. Вонята на гниещи портокали, утайка от старо кафе и, от време на време, на мръсни пелени, удря човек в носа, докато върви по тесните улички в стария град. А с всеки ден, през който боклукчиите продължават да стачкуват, купчините от претъпкани черни торби и картонени кутии стават още по-високи.

Поемете си дъх от тях, след като ги отминете, и нека отидем на пристанището, където хиляда стилни яхти се полюшват спокойно. Погледнете към искрящите сини води на Средиземно море и ще видите още доказателства за тези стачки - петролните танкери,

закотвени край брега в очакване пристанищните служители да се върнат по своите работни места.

След това идват бензиностанциите, със светлочервените похлупаци, поставени върху помпите, които ви казват, че те не работят. Защото нямат бензин, за да бъдем по-точни. Стачката дава своето отражение.

Но онова, което американците може би също няма да разберат, е как, въпреки шамара в лицето на обществото, всекидневният живот не е спрял. По същество, такова развитие може да бъде очаквано тук.

"Това е Франция - нормално е, нали?", сви рамене един човек, преди да се върне обратно на работа.

Друг, открил бензиностанция, заредена с гориво, каза, че му се наложило да обиколи с колата си едва ли не цяла Марсилия, но че всичко е наред.

В действителност за един град, определян като епицентър на войнствеността на френските профсъюзи, на пръв поглед няма много доказателства за нея.

Да, видяхме боклуците, и дълбоко в мозъка се е загнездила мисълта, че бензинът може да свърши, но къде са стачните постове?

Пътни прегради

В продължение на трите славни часа карах колата си по протежение на брега в търсене на стачници и наблюдавах сърфистите, порещи вълните.

На едно кръстовище, водещо до петролна база, един полицай със слънчев тен и надутите му колеги ми казаха, че по-рано е имало протест, но той е приключил.

Накрая се озовах в рафинерия на Total, за която знаех, че има проблеми. Но дори там нямаше стачен пост. Просто вятърът шибаше празния огромен паркинг пред рафинерията и на портите бе вързан транспарант с надпис: "Предприятие в стачка".

На следващия ден обаче се чу за затваряне на летището. Стачници блокирали пътя към терминала. Това звучеше повече като стачка. Навярно малко типична какафония по френски образец?

Да, но не и когато отидох на място. В продължение на час или близо час стачниците принудили може би около 100 души да изоставят наетите от тях коли близо до терминала, след което си тръгнали. Летището е в хаос - работата свършена.

"Лична отговорност"

Няколко часа по-късно, получих обаждане по телефона от главната железопътна гара. Група стачници легнали на релсите пред високоскоростен влак, пътуващ за Париж. Те скандирали малко, но скоро изчезнали отново. Мигновени стачки, допускам, че може да ги наречете така.

Предлагани пенсионни реформи:

1. Повишаване на възрастта за пенсиониране от 60 на 62 години до 2018 година.

2. Повишаване на осигурителния стаж, необходим за пенсиониране, от 40.5 на 41.5 години.

3. Повишаване на възрастта, при чието навършване пенсионерите имат право да получават държавната си пенсия в пълен размер, от 65 на 67 години.

Големият въпрос, разбира се, е до къде ще доведе всичко това. Дали наистина ставаме очевидци на голямото социално движение, за което говорят профсъюзите - движение, което в истински революционен стил накрая ще преобърне трона на Саркози?

Дали френският народ в крайна сметка ще си върне обратно онова, което искат работниците - едно правителство, което има за своя главна цел да се грижи за своите граждани?

Моето усещане, че и в двата случая отговорът е "не".Те знаят, че периодът на строги бюджетни икономии неизбежно предполага лична отговорност.

А личната отговорност е нещо, което американците, сред които живях през последните три години, са възприели като начин на живот.

Спомням си за пътуване, което предприех с шофьор на камион от Уисконсин на име Дуейн. Хиляда километра в епичен преход през Щатите и той спомена склонността на френските си колеги да стачкуват.

"Ние никога не правим това тук", гордо ми обяви Дуейн. "Ние работим здраво."

И това е вярно - американците наистина работят здраво. Една година Дуейн прекарал 352 дни на пътя, за да си плати сметките.

Обясних му, че французите стачкуват, за да защитават трудовите си условия, които са далеч по-добри от тези, за които той някога е чувал. Дуейн ме погледна, шокиран, за да промълви едва-едва: "Искаш да кажеш, че французите са по-добре от нас?"

По БТА

Още от Свят

Адекватни ли са мерките за кризите с водата и боклука?