Калин Калпакчиев: Натискът върху съдиите постигна целите си

Съдиите се отдръпнаха от публичността, но това може да бъде променено, когато започнем разговора за ролята на съдията в обществото, казва съдия Калин Калпакчиев в интервю за Mediapool. Той е съдия в Софийския апелативен съд, бивш член на ВСС и бивш председател на Съюза на съдиите в България. По думите му съдиите трябва да се обърнат към най-уязвимите частта от обществото.

Съдия Калпакчиев, уморена ли е съдийската гилдия?

Това е факт. През последните няколко години наблюдаваме умора и отсъствие от публичните дебати на съдиите и съдийските организации. Има обяснение за това. Много от реформите бяха неуспешни. През 2015 година се извърши голяма реформа на съдебната власт, която дълго време бе обмисляна, но накрая на практика беше отменена в рамките на следващите две години от тогавашните управляващи. Реформата бе торпилирана и дискредитирана. И досега се говори, че промените от 2015 година са причина за днешните проблеми в кадровите процеси на съдебната власт. Това не е вярно. Реформата реално беше отменена с няколко последващи промени в Закона за съдебната власт. Именно това непрекъснато движение в кръг и липсата на видими резултати доведе до умора в съдиите.

По-важна роля обаче изиграха непрекъснатите атаки срещу Съюза на съдиите в България (ССБ) и отделни съдии, които си позволяваха да имат активна позиция. Те бяха подложени на масиран дисциплинарен, медиен и политически натиск, който имаше за цел да ги обезкуражи. Този натиск постигна целта си. Ефектът беше смразяващ.

В момента държавата се намира в нещо като безвластие, политическа криза, медийната група на Пеевски, която атакуваше съдии, вече я няма. И въпреки това съдиите изглеждат апатични. Това се видя във вота за Висшия съдебен съвет, който бе бойкотиран от близо 1/3 от тях.

Процесите, които споменахме, успяха да формират култура на неучастие и безразличие в част от съдийската гилдия. Получи се затваряне, бюрократизира се процесът по правораздаване и се стигна до доброволен отказ от участие в публичните процеси. Ясно се виждаше, че активното участие в дебатите за съдебна реформа води до негативи и дори наказания. Не се води и разговорът за ролята на съдията в съвременното общество. Съдията трябва да е много по-близо до хората, да е запознат с проблемите на обществото, а не да е затворен в папките. Много е тревожно, че младите съдии все повече не виждат общественото и културно-възпитателното значение на правораздаването.

Гледат на съдийството като на чиновническа работа, а не като мисия?

Точно така. И в този контекст не е толкова странен профила на избраните за членове на ВСС. Мнозинството от съдиите гледат на управлението на съдебната власт като един бюрократичен процес, който трябва да бъде ефективен в най-добрия смисъл на думата. Да имаме кадрови конкурси, които да вървят бързо. Да има редовни и по възможност увеличаващите се заплати. Естествена е склонността при управлението на правосъдието то да обслужва само себе си, забравяйки основанието за своето съществуване. Може би мнозинство от съдиите смята, че представителите на съдебната номенклатура ще бъдат най-полезни за изпълнението на тези задачи.

Така ли е?

Социалната ситуация в България е много тежка. Всички виждаме големите неравенства. Крайната бедност и голямото богатство, концентрирано в малък кръг хора. Ожесточение и отчуждение в човешките отношения, разграждане на местни общности, което е показател за некроза на социалната тъкан. Всичко това засяга и самото съдийство, неизбежно е. Налага се преосмисляне на ролята на съдията в обществото. Съдът трябва да се отвори към хората, а правосъдието да се демократизира. Правосъдието неглижира хората с психични проблеми, с интелектуални затруднения, хората със зависимости, крайно бедните и отхвърлени. Големият брой престъпления по транспорта също е следствие от тези процеси. Ролята на съда е съществена, защото съдията може да влезе в ролята на свързваща фигура, особено в малките населени места и кварталните общности, като свърже всички институции и хора, които могат да помогнат на този, който е тръгнал по неправилен път или просто има нужда от помощ. Това е най-общо концепцията за съд в общността, който по думите на норвежкия криминолог Нилс Кристи е „съд на съпричастните“, защото съдията е съпричастен при решаване на конфликтите в общността.

А има ли достатъчно хора в съдебната власт, които да са способни да бъдат мисионери?

Този процес трябва да започне от хората вътре в система. Това не може да бъде възложено на ВСС или да се случи с промяна в закон. Както преди 15 години съдиите се организираха, за да защитят независимостта на съдебната власт, така и сега могат да се организират в движението за демократизиране на правосъдието. Смятам, че рано или късно това движение ще тръгне вътре от съда. Мисля, че искрата е запалена и трябва да се разгори, за да стане видима. Има единични тлеещи гнезда и сега. Давам пример със съдия Владислава Цариградска в Луковит и съдия Цветомира Велчева от Ловеч, има такива съдии в София – съдия Галя Вълкова от СГС, във Враца, Нови пазар ...

Съдиите изпратиха във ВСС шестима души - нито един от тях не е върховен съдия... Мисионери началници от средния ешалон, така да се каже. Какво говори това за следващия ВСС?

Все по-малко трябва да отдаваме значение на ВСС и да очакваме от него да решава същинските проблеми на съдебната власт. Вярно е, че в неговите ръце са концентрирани големи правомощия и това скоро няма да се промени законово заради нестабилната социално-политическа обстановка. Затова има нужда от промяна на фактическото положение. Съдиите трябва да покажат, че ги вълнуват други неща и да започнат да предлагат други решения – да се върнем към легитимното основание на правосъдието – да решава по справедлив начин правни спорове или по друг начин казано да спомага при разрешаването на конфликти и да възстановява нарушената социалната хармония в обществото. Ако въобще се стигне до формиране на новия състав на ВСС (заради проблемите в парламента), аз очаквам тези хора да се заемат с изпълнение на дълго отлаганите процеси в кадровата дейност – конкурси и атестиране. Демократизирането на правосъдието няма да тръгне от ВСС, защото той не е правораздавателен орган, а има само обслужващи функции за правосъдието. Правосъдието се осъществява от съдията, той е автентичният носител на съдебната власт. Същевременно при наличие на формиран обществен консенсус обикновено мнозинство в Народното събрание, без промени в Конституцията, може да разпредели голяма част от правомощията на ВСС към други субекти – към Общите събрания и председателите на съдилищата, да въведе други форми на съдийско участие. Съдиите трябва да поемат отговорност за собствената си съдба. Изключително вредно е те да делегират на ВСС цялата отговорност и да чакат този орган да им сервира всички решения, защото особено в посттоталитарните общества свръховластяването на един орган води до авторитаризъм и корупция – изходът е деконцентрация на властта към различни субекти.

Когато съдиите решиха да вземат нещата в свои ръце и Методи Лалов изкара половината столични съдии пред ВСС, последва репресия.  

Така е, но времената се менят. Фокусът също трябва да бъде променен. Досега съдиите заставаха в защита на собствени каузи като по-бързи конкурси, по-високо заплащане, по-добро атестиране, избор на председатели. Това бяха казуси, които хората не разбират. Това са важни неща, аз не ги подценявам, но се неразбираеми за хората, защото са далеч от техния интерес. Съдиите трябва да застанат зад каузи, които да покажат на обществото, че дават решение на значими социални проблеми. Активният съд в малките населени места може да помогне за вдъхване на живот на замиращите общности в страната и за решаване на реални проблеми. Проблемите с наркотичната зависимост, липсата на грижа за психично болните и другите уязвими обществени групи, детската престъпност, това са изключително тежки проблеми и ако няма промяна в отношението ни към тях има опасност да се достигне до необратимост на социалната разруха.

Към кмета, попа и учителя да се присъедини и съдията?

Точно така. Влагането на ресурси в тази кауза си струва, особено сега, когато има шанс за даване на нова перспектива пред съдийството и за решаване на другите проблеми на обществото. Трябва да започне да се говори за съдийството като за важна обществена работа. Имаме исторически традиции с помирителните и общинските съдилища преди 1944 г., а това е тенденция в много страни по света.

Очертава ли се изобщо да има опозиция в този ВСС?

Въпросът сам по себе си разкрива проблем. Ние говорим за ВСС като за политически орган, уподобяваме го на парламента и това не е случайно, защото повечето състави на ВСС приличаха на мини-парламент. Това показва несъстоятелността на модела, който е напълно деструктивен и противоречи на идеята за независимо администриране на съдебната власт. Не бива съдебната власт да бъде управлявана от орган, в който има противопоставящи се групи. Трябва ни професионален орган с много по-малък състав, който да го направи по-оперативен. ВСС трябва да бъде поставен в зависимост от решенията на общите събрания на съдиите и други форми на пряко съдийско участие. Чрез разтоварването от несвойствените му правомощия ВСС трябва да бъде сведен до обикновен кадрови орган. С други думи - трябва да го направим много по-незначителен. 

Противопоставянето привлича в съвета съдии, които не са професионалисти, а са проводници на друг тип интереси, които не са свързани с правосъдието. В цялото това противопоставяне, в което и аз съм участвал, има някакви позитиви, разбира се. Осветява и показва на по-широк кръг хора какво се случва в системата, къде са зависимостите, къде са проблемите. Но като теглим чертата, позитивът не е много съществен. Мнозинствата досега винаги са били непробиваеми, някои ги наричаха чугунени.

Какво би било, ако Вие се бяхте съгласявал с мнозинството, за да няма скандали?

В годините след мандата съм правил опит за самооценка на поведението си в съдебния съвет. Не, не бих премълчавал в името на това да няма скандали, но вероятно бих полагал усилия много по-активно да въвеждам конструктивен тон. Един от проблемите в този тип противопоставяния е, че участващите страни взаимно се увличат. Водят се спорове заради самите спорове по въпроси, които за никого не са важни. Това води до пълно обезсмисляне на ВСС. Съдебният съвет в този си вид е дисфункционален. Конкурсите от 4 години са на кота нула, а това е кадрови орган. Ако той не осигурява съдии за съдилищата, значи органът е ненужен. След като ВСС е в това състояние, ние просто трябва да го променим.

Как се стигна до избора на точно тези хора в сегашния ВСС?

Съмненията, че е имало манипулация, стоят. Делото, което водят колегите срещу избора на членове на ВСС, е важно, защото съветът прояви безотговорност като не допусна проверката на системата за електронно гласуване. Още през 2017 година имахме искане за проверка, което пак не беше прието, а системата си е същата. Всичко това подхранва съмнения, които трябва да бъдат проверени. Има и признаци, че е имало организация за гласуване в полза на определени кандидати, но и това не е за първи път.

Решаващото условие бе, че мнозинството от съдиите се дезинтересираха от процеса на управление и искат да го възложат на някой друг. Това може и да е практичен избор, ако не искат вече шум, а резултати.

Нещо ново може ли да се очаква от парламента при избора на квота във ВСС или пак ще е партийно договаряне?

Ако парламентът е подобен на предходния, вероятността да се изберат членове на ВСС по нов начин – не е много голяма. Надявам се да има партии в парламента, които публично да предложат прозрачен процес на подбор и да приканят другите да се присъединят. Шансът това да се случи е малък, което е предпоставка, че по-скоро няма да има избор на членове на ВСС от парламентарната квота. Това ще е прецедент.

Фатално ли ще е това за съдебната власт?

Не мисля, че ще е фатално. ВСС не правораздава. Ако ВСС не може да започне работа, има вътрешни механизми в системата, които могат да компенсират липсата на кадрови решения. Но и сега имаме избрани достатъчно членове на ВСС от професионалните квоти, които са достатъчни за осигуряване на кворум и вземане на решения. Този криза е добра възможност, първо за мобилизиране на по-малкото членове да си вършат работата, и второ, защото показва несъстоятелността на модела на ВСС, а това е стимул за промяна.

Като че ли и Съюзът на съдиите поутихна.

През 2016 година правосъдният министър Данаил Кирилов и управляващото мнозинство поведоха сериозен поход срещу съюза, който нанесе сериозни вреди. От тогава много съдиите се отказаха от членството си в ССБ, защото трябваше да го декларират и искаха да си спестят неприятности. Членството в съюза водеше до преки негативи за съдиите. Има десетки случаи, когато ВСС е отчитал членството в ССБ като сериозен минус. И сега е така, но се прави по-тихо, а и хората не се интересуват. Последният случай е с Йордан Дамаскинов, който беше кандидат за председател на Окръжния съд в Русе. Той не беше избран, въпреки че беше единствен кандидат, а единствената логична причина, е че беше член на ръководството на съюза. ССБ има нови членове, но те са по-малко отпреди години. Но не е само това. Самата активност на съюза в последните няколко години обективно беше затруднена. В резултат на законодателни промени ССБ беше лишен от всякакви възможности за финансиране по проекти на публични източници.

Правото на ССБ да кандидатства по проекти беше оставено в закона.

Остана, но загубихме достъп, защото не сме неправителствена организация в чистия смисъл, а сме съсловна организация. Така ние не отговаряме на условията на много от проектите на ЕК, а това затрудни провеждането на обучителни и други дейности на съюза – това също доведе до отлив на съдии. Това са подробности, които не са толкова важни. За мен основното е отдръпването съдиите от публичността като цяло. Това може да бъде променено, но трябва да започнем разговора за ролята на съдията в обществото. Тенденция в демократичните общества е да се стимулира участието на съдиите в благотворителни и доброволчески организации в помощ на най-уязвимите групи от населението. Това е естествената роля на съдията, която трябва да се поощрява, като се държи сметка и за спазването на етичните съдийски стандарти с цел запазване на безпристрастността на правосъдието.