Капитализмът: духът срещу етиката?

За радост на мнозина, това, което изживяваме през последните няколко месеца, не е предсмъртната криза на капитализма, а ново превъплъщение на сблъсъка между Джоузеф Шумпетер и Макс Вебер.

Шумпетер: духът на капитализма, динамичността на предприемача, страстта към създаването и импулса за забогатяване, със съответните странични ефекти: спекулациите, алчността и обогатяването - понякога незаслужено.

Вебер: етиката на капитализма, доброволните лишения, докато натрупаш състояние, дългият работен ден, старанието, дисциплината, удовлетворението от изпълнената задача и в заключение - безпогрешността и праволинейността, които според него намират най-пълна изява в протестантството.

Метафоричното противопоставяне на тези двама мислители доказва изключителната способност на пазарната икономика да се повтаря "като самата вечност". Изглежда, действително няма нищо ново под слънцето и сегашната криза е абсолютна класика. Технологичната революция, чийто ентусиазъм провокира очакването и на икономичаски ползи, се осъществява с цената на забравянето на един много стар принцип: първите инвеститори си опарват пръстите, следващите спасяват мебелите, а последните триумфират.

Просто поредният спекулативен балон: увлечението по железопътните компании преди сто и трийсет години по нищо не се различава от Интернет-вълната. Безбройните жертви са акционерите, които изчакваха последния момент, за да приберат своята печалба - забраванковците, които по думите на Уорън Бъфет, "ако искат да напуснат балната зала на Пепеляшка точно преди полунощ, установяват, че си нямат часовник, за да им помогне".

Голяма част от тях бяха обхванати от безгранично високомерие собственици на компании, а други, подведени от алчността, стигнаха дори до непочтеност. Крайностите са в самата същност на капитализма: той ги носи със себе си, както облаците донасят бурята.

Оттук нататък започва "периодът Макс Вебер", т.е. започва установяването на нови правила в името на стария принцип, че пазарът и регулирането са двете наразделни страни - лицето и опакото - на капиталистическата система, в която пазарът винаги се развива по-бързо, но регулирането в крайна сметка го настига. Всеки спазъм на пазара ражда нова форма на регулиране.

Веднъж това е въвеждането на по-стриктен механизъм за защите на конкуренцията; друг път - поне в САЩ - разделянето на търговската банка от инвестиционната банка. Днес вече става дума за потвърждаване на счетоводните отчети от директорите и за въвеждане на санкции за ръководствата на компаниите.

Както и на предишните етапи от историята, предприетите мерки една по една могат да се окажат смешни, но като цяло, криво-ляво, те ще изпълняват своята задача. Функцията на администратор, дори във Франция, вече пета година не се практикува, докато новата регулаторна вълна, която приижда от Ню Йорк, все още не е засегнала страната.

Одиторските власти стават все по-безжалостни и по този начин с пълна сила си отмъщават за арогантността, с която преди време финансовите директори на компаниите се отнасяха с тях. На всичко отгоре, броди и призракът на наказанията: новото изискване за американските директори с подпис да удостоверяват верността на своето счетоводство не е нищо повече от средство за заплаха.

Но в държава, в която не се препоръчва да си играеш с правосъдието, тази заплаха ще изиграе своята роля. Преди се казваше: "Подпишете, няма какво да се гледа". А сега дали всичко ще отиде на мястото си? Не, защото всяка криза на системата се характеризира със свои собствени отклонения. Коя бе най-значимата промяна на последното десетилетие?

Достъпността на акциите на компаниите за народа, отварянето на капитала за нови слоеве от населението, които доскоро дори не знаеха значението на думата акция, все по-голямата роля, която борсата играе в живота на хората. Оттук се роди и промяната на подхода ни в дебата за доверието. Още от времето на Ален Пейрефит и неговото общество на взаимното доверие знаем, че доверието, също както трудът и капиталът, е основен фактор за производство.

Но сега вече не става дума за онова доверие, което е традиционен двигател единствено на буржоазната класа. Доверието, което задвижва настоящата система, е присъщо на общественото мнение и неговите пружинки са от друг характер. На тази арена висшите ръководители се сражават с остарели оръжия - приспособени за общество със свои кодове и традиците, но не и за общество, в което властва демокрацията на мненията. Един типичен код: миниатюрното понижение на лихвените проценти и фалшиво пророческите изявления на Алън Грийнспън. Друг код: безплатните заклинания на политическите мъже. И още един код: преповтарянето, често лъжливо, на обещанията за понижаване на държавия дефицит. За в бъдеще няма да е достатъчно да съществува диалог само с икономическите агенти: ще трябва да се общува и с общественото мнение, т.е. - с едно неуловимо и загадъчно социално творение.

Новата песен няма да е напълно различна от предишната, но напрежението в нейните откъси се понижава. Да се запази апетита на потребителите към купуването, въпреки намаляването на тяхното богатство; да се попречи на спестителите да отстъпят пред борсовата паника; да се насочат към пазара на акции: всички тези цели произлизат от една деликатна колективна терапия, която предполага малки дозировки.

От гледна точка на Макс Вебер, т.е. от позицията за възстановяване на морала и изрядността, срещу безконтролните отклонения несъмнено трябва да се противодейства с някакви по-строги санкции от простото убеждаване на хората, в които е съсредоточена икономическата власт.

От гледна точка на Джоузеф Шумпетер, т.е. от позицията на вярата в икономическия прогрес и в ефективността на пазарната икономика, няма друго възпитание освен положителния пример, т.е. търсенето на успехите и постиженията и противопоставянето им на най-значимите фалити. Колкото до висшите ръководители, натоварени с провеждането на икономическата политика, те са господари единствено на думите.

Това е тяхното единствено, но съществено средство за действие: те не трябва да помрачават настроението нито с поучителни речи, които упрекват и възспират, нито с наивно и изкуствено празнодумие. Какво странно положение, която поставя цялата икономическа система в зависимост от крехкото доверие на потребителите и на спестителите.

Доверие, което от своя страна зависи от наличието или отсъствието на интелигентни изказвания, които мотивират цялото общество. Да, учудваща ситуация, която обаче не успява да изолира политиката от икономическата игра, а я превръща в психотерапия.

В крайна сметка, ситуацията е изненадваща и защото показва, че общественото мнение, което вече е решаващо за политическите игри, се превръща в господар и на икономическата система. Живеем в условията на демокрация на личното мнение: дали ще трябва от сега нататък да говорим и за "икономика според личното мнение"?.